Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Та и цялата гледка приличаше на блян.

Пътниците гледаха в прехлас.

Планинският ветрец раздухваше полите на офицерските мундири; червената рокля на Алма се развяваше. Конете, дадени на войника да ги пази, хрупаха с охота сочната трева, пръхаха от услада, като поимаха с разтворените си ноздри вълните на свежия въздух. Кончето на Алма, с нрав мирен и кротко, оставяха да пасе волно.

Един от офицерите каза, че е пътувал по швейцарския Оберланд и по Пиринеите, но че на такава гледка не е присъствувал.

Всички бяха във възторг. Алма само думаше: „Колко много хубаво!“ Може би тя беше първата туркиня, която беше възлизала толкова високо. Докторът, които сам държеше за повода своята кобила, видя оттука всичкото нищожество и лъжа на своите теории и на цялото си мировъзрение. Мраморният Беринков декламираше Лермонтовите стихове за кавказкият Казбек и Елбрусът… Огулев сочеше на Алма някоя точка в хоризонта на североизток и й шъпнеше, че там се пада Русия. Туркинята пулеше очудено очи към Враца, за да разпознае Русия.

Стремски веднага изпита обаянието на мястото, той пръв път тука забрави Драга, т.е. не страдаше за нея. И Драга, и страстта му, и страданията му, и спомените му избледняха, опошлиха се, оситниха се до незабележителност пред шеметното и колосално величие на природата, пред нейната неизмеримост, стихийност и вечност. Сякаш че ония вълни бяха за земята, бяха нейни растения и от нейната почва се хранеха, а тука в областта на небето, те не бяха понятни!