Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Бръмбарът се втурва за пети път. Така ще продължава до смъртта си.
Вернике загасва лампата.
— Така, това ще му помогне.
През отворения прозорец нощта навлиза голяма и синя. Тя полъхва вътре с дъха на земята, на цветята и потрепващия блясък на звездите. Всичко, което казах, отведнъж ми се струва ужасно смешно. Бръмбарът прелита с бръмчене още веднъж в кръг и след това се насочва уверено през прозореца навън.
— Хаос — казва Вернике. — Наистина ли е хаос? Или е хаос само за нас. Замисляли ли сте се някога върху това какъв щеше да бъде светът, ако бихме имали едно сетиво повече?
— Не.
— А с едно сетиво по-малко?
Замислям се.
— Човек щеше да бъде сляп или глух; или би могъл да бъде лишен от вкус. Щеше да има голяма разлика.
— Ас едно сетиво повече? Защо трябва да останем завинаги ограничени само с пет сетива? Защо да не можем някой ден да придобием и шесто сетиво? Или осмо? Или дванадесето? Светът няма ли да изглежда тогава съвсем другояче? Може би при шестото сетиво понятието за време ще изчезне. Или понятието за пространство. Или за смъртта. Или за болката. Или за морала. Но без друго ще изчезне днешното ни понятие за живота. Ние преминаваме с доста ограничени органи през собственото си битие. Едно куче чува по-добре от който и да било човек. Един прилеп долавя пътя си слепешком през всички препятствия. Една пеперуда носи в себе си радиоприемател и хвърчи с него много километри право към женската. Прелетните птици далеч ни превъзхождат в ориентирането. Змиите чуват с кожата си. Естествената наука познава стотици такива примери. Как бихме могли тогава да знаем нещо положително? Стига да се развие някой орган или да възникне някой нов — и ще се промени и светът, и понятието за бога. Наздраве!
Вдигам чашата и пия. Мозелското вино е тръпчиво и земно.
— Значи, по-добре е да чакаме, докато се сдобием с шесто сетиво, така ли? — казвам аз.
— Не е нужно. Може да правите каквото си искате. Но е добре да знаете, че едно сетиво повече би пратило на боклука всички изводи. Пред него и най-сериозните проблеми ще избледнеят. Как ви се струва виното?
— Бива го. А как е госпожица Терховен? По-добре?
— По-зле. Майка й беше тук, а тя не я позна.
— Може би не е искала.
— Това е почти същото; не я позна. Нахока я да си върви. Типичен случай.
— Защо?
— Желаете ли да чуете една дълга лекция върху шизофренията, родителския комплекс, бягството от себе си и въздействието на шока?
— Да — казвам аз. — Днес бих желал.
— Няма да я чуете! Ще ви кажа само най-необходимото. Раздвояването на личността е обикновено бягство от самия себе си.
— Какво значи самия себе си?
Вернике ме поглежда.
— Да оставим това днес. Раздвояването е бягство в друга личност. Или в повече личности. Най-често пациентът пак се връща понякога малко или повече време в собствената си личност. Женевиев не се връща. От дълго време вече. Вие например дори не я познавате такава, каквато е тя в същност.
— Тя изглежда съвсем разумна такава, каквато е сега — казвам аз неубедително.
Вернике се смее.
— Какво е разум? Логическо мислене?
Аз мисля за бъдещите две нови сетива и не отговарям.
— Много ли е болна? — питам Вернике.
— Според нашите понятия, да. Но има бързи и в много случаи изненадващи оздравявания.
— Оздравявания… от какво?
— От нейната болест.
Вернике запалва цигара.
— Понякога тя е съвсем щастлива. Защо не я оставите такава, каквато е?
— Защото майка й плаща да я лекуваме — сухо обяснява Вернике. — Освен това тя не е щастлива.
— Мислите ли, че щеше да бъде по-щастлива, ако беше здрава?
— Навярно не. Тя е чувствителна и интелигентна, изглежда има богато въображение и е доста обременена наследствено. Качества, които съвсем не правят човека щастлив. Ако е била щастлива, едва ли щеше да избяга.
— Защо не я оставят тогава на спокойствие?
— Да, защо не? — казва Вернике. — Това се питам често и аз. Защо оперират болни, за които се знае, че операцията няма да им помогне? Да съставим ли списък на различните „защо“? Той би станал много дълъг. Едно от тях би било: защо не си пиете виното и не си затворите най-сетне устата? И защо не се вслушате в нощта, вместо да измъчвате клетия си мозък? Защо говорите за живота, вместо да го чувствувате? — Той става и се протяга. — Трябва да направя нощна визитация на затворените. Искате ли да дойдете с мене?
— Да.
— Облечете си бяла престилка. Ще ви заведа в едно специално отделение. След това или ще повръщате, или ще бъдете годен да се наслаждавате на виното си с дълбока благодарност.
— Бутилката е празна.
— Има още една в стаята ми. Може би ще ни потрябва. Знаете ли какво е странно у вас? Че с вашите двадесет и пет години вие сте виждали вече в доста голямо количество смърт, нещастие и човешка идиотщина, и при все това, изглежда, не сте научили нищо друго, освен да задавате най-глупашките въпроси, които може да си представи човек. Но нали така върви светът — когато най-сетне научим нещо както трябва, вече сме много стари, за да го приложим — и после продължава по същия начин: вълна подир вълна, поколение след поколение. Никой не научава нищо от другите. Елате!