Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Нещо по-добро от това… Но имаш ли нужда от пари?
— О, не! Сега всеки е готов да ми се довери. Аз разширявам работата си.
— Такъв беше планът ти.
— Занимавам се малко и с банкерство… Купувам стоки от моите нуждаещи се другари; давам назаем пари на тия, които не могат да плащат.
— Без кожодерска лихва?
— О, господине, миналата седмица имах две срещи на булеварда за тия думи, които произнесохте сега.
— Как?
— Ей сега ще разберете: ставаше дума за един заем… Заемополучателят ми дава в залог непречистена захар с условие, че мога да я продам, ако парите не ми бъдат върнати в определен срок. Давам му на заем хиляда ливри. Той не ми плаща, аз продавам захарта за хиляда и триста ливри. Той се научава за това и иска от мене сто екю. Ей богу, отказах му… под предлог, че можех да продам захарта за деветстотин ливри. Той ми каза, че съм лихвар. Помолих го да ми повтори тая дума зад булеварда. Той е стар гвардеец, дойде; промуших лявото му бедро.
— Бога ми, с добро банкерство се занимаваш! — каза д’Артанян.
— Над тринадесет процента викам на дуел — възрази Планше. — Такъв ми е характерът.
— Вземай само дванадесет, а останалото наричай премия и комисиона.
— Имате право, господине. Но вашата работа?
— Ах, Планше, тя е много дълга и много мъчна за разказване.
— Все пак разкажете.
Д’Артанян се почеса по мустаците като човек, който се намира в затруднение и не се доверява на събеседника си.
— Вложение на капитал ли е? — попита Планше.
— Да, разбира се.
— Доходно?
— Много доходно: четиристотин на сто, Планше.
Планше удари с юмрук по масата така, че бутилките подскочиха, сякаш се уплашиха.
— За бога, възможно ли е това?
— Мисля, че може да се получи и повече — хладнокръвно рече д’Артанян, — но предпочитам да кажа по-малко.
— Ай, дявол да го вземе! — каза Планше и приближи стола си. — Но това е великолепно, господине!… Може ли да се вложат много пари?
— Всеки ще даде по двадесет хиляди ливри, Планше.
— Това е целият ви капитал, господине. За колко време?
— За един месец.
— И ние ще получим?
— По петдесет хиляди ливри всеки; пресметни сам.
— Това е чудовищно!… Много ли трябва да се воюва за тия проценти?
— Да, наистина, доста трябва да се воюва — каза д’Артанян с предишното спокойствие. — Но тоя път, Планше, ние сме двама и аз вземам всички удари върху себе си.
— Господине, няма да се съглася…
— Планше, ти не можеш да участвуваш в тая работа, би трябвало да напуснеш бакалницата си…
— Значи работата не е в Париж?
— Не.
— А, в чужбина?
— В Англия.
— Страна на спекулации, наистина — рече Планше. — Страна, която познавам много добре… Но позволете да полюбопитствувам: от какъв род е работата, господине?
— Една реставрация.
— На паметници ли?
— Да, на паметници, ще реставрираме Уайтхол.
— Това е важно… И за един месец вие мислите?…
— Наемам се с всичко.
— Това е ваша работа, господине, и щом вие се намесвате…
— Да, това е моя работа… Напълно съм в течение… Но на драго сърце ще се посъветвам с тебе.
— Правите ми голяма чест… но аз не разбирам нищичко от архитектура.
— Планше… грешиш, ти си отличен архитект, не по-лош от мене, за постройки от тоя род.
— Благодаря…
— Признавам си, аз се опитах да предложа тая работа на приятелите ми, но те не си бяха у дома… Жалко, защото не познавам нито по-смели, нито по-ловки хора.
— Хей! Значи ще има конкуренция и ще има много противници?
— О, да, Планше, да…
— Изгарям от нетърпение да чуя подробностите, господине.
— Тогава слушай, Планше; само затвори добре всички врати.
— Ей сега, господине.
И Планше завъртя три пъти ключа в ключалката.
— Добре; приближи се сега до мене.
Планше се подчини.
— И отвори прозореца: шумът на минувачите и колите ще попречи да ни чуят ония, които биха могли да подслушват.
Планше отвори прозореца, както му се заръча, и нахлулият в стаята шум от викове, тракане на колела, лай и стъпки заглуши дори д’Артанян, който само това и желаеше. Тогава той изпи чаша бяло вино и започна:
— Планше, имам една идея.
— Ах, господине, едва сега ви опознавам — отговори бакалинът, като трепереше от вълнение.
XX
В БАКАЛНИЦАТА „ЗЛАТНО ЧУКАЛО“ НА УЛИЦА ДЕ ЛОМБАР СЕ ОБРАЗУВА ДРУЖЕСТВО ЗА ЕКСПЛОАТИРАНЕ ИДЕЯТА НА ГОСПОДИН Д’АРТАНЯН
След късо мълчание, в което обмисли не само една идея, а събра всичките си мисли, д’Артанян попита:
— Драги Планше, сигурно си слушал да се говори за негово величество Чарлз I, крал на Англия?