Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Аха! — каза д’Артанян. — Какво разбираш под това, Мускетон? Я Да видим светските удоволствия, я да ги видим!

— Господине, в понеделник се отдаваме на светски живот; приемаме и правим посещения; свири се на лютия, танцува се, съчиняват се римувани думи за стихотворения — с една дума, кади се малко тамян в чест на дамите.

— Пусто опустяло! Това е връх на галантността! — извика мускетарят, като едва потискаше непреодолимото си желание да се изсмее.

— Вторник — научни удоволствия.

— Браво! — рече д’Артанян. — Какви? Разкажи ни по-подробно това, драги Мускетон.

— Монсеньорът купи един глобус, който ще ви покаже; той изпълва цялата голяма кула освен една галерия, построена над глобуса по заповед на монсеньора; слънцето и луната висят на връвчици и телове. Всичко това се върти: много хубава гледка! Монсеньорът ми показва моретата и далечните земи; ние си обещаваме да не ходим никога там. Това е извънредно интересно!

— Да, наистина, извънредно интересно — повтори д’Артанян. — А сряда?

— Полски удоволствия, както вече имах честта да ви го кажа, господин кавалере: ние разглеждаме овците и козите на монсеньора; караме овчарките да танцуват под звуците на свирки и гайди, както пише в една книга, която монсеньорът има в библиотеката си и която се казва „Пастирска поезия“. Авторът умря едва преди един месец.

— Сигурно е господин Ракан8? — попита д’Артанян.

— Точно така, господин Ракан. Но това не е всичко. Ние ловим риба с въдици в малкия канал; после обядваме с венци от цветя на главите. Това е за сряда.

— Пусто опустяло! — рече д’Артанян. — Срядата не е онеправдана. А четвъртък? Какво може да остава за тоя беден четвъртък?

— Той не е нещастен, господине — отговори Мускетон с усмивка.

— Четвъртък, олимпийски удоволствия. Ах, господине, великолепно е! Ние събираме всички млади васали на монсеньора и ги караме да хвърлят диск, да се борят, да се надбягват. Монсеньорът хвърля диск по-добре от всички. А когато удари с юмрук, о, цяло нещастие е!

— Какво, нещастие ли?

— Да, господине, ние бяхме принудени да се откажем от борбата. Той чупеше главите, разбиваше челюстите, пробиваше гърдите. Това е чудна игра, но никой не искаше вече да я играе с него.

— Значи юмрукът му…

— О, господине, по-здрав е от всякога. Монсеньорът отслабна малко в краката, както сам си признава; но затова пък цялата сила премина в ръцете, така че…

— Така че той убива воловете като по-преди.

— Господине, нещо повече: той пробива стените. Напоследък, след като вечеря у един от фермерите си — вие знаете колко е известен и добър монсеньорът, — след вечерята той удари на шега с юмрук по стената: стената се събори, покривът падна; бяха убити трима мъже и една стара жена.