Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
XVIII
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ТЪРСИ ПОРТОС, А НАМИРА САМО МУСКЕТОН
Когато се убеди напълно, че господин главният наместник д’Ербле наистина отсъствува и че приятелят му не може да се намери нито в Мельон, нито в околностите му, д’Артанян се раздели с Базен без съжаление и погледна изпод вежди великолепния замък Во, започнал вече да блести с това величие, което по-късно стана причина за падането му.
Стиснал устни като човек, изпълнен с недоверие и подозрения, той пришпори пъстрия си кон и каза:
— Хайде, хайде, в Пиерфон сигурно ще намеря най-добрия човек и най-добрата каса. Впрочем аз имам нужда само от това, защото вече имам идея.
Ние няма да предаваме на читателите ни прозаичните подробности от пътуването на д’Артанян, който пристигна в Пиерфон на третия ден сутринта. Д’Артанян мина през Нантьой-льо-Одуен и Креси. Отдалече той забеляза замъка на Луи д’Орлеан, който, станал владение на френската корона, беше наглеждан от един стар пазач. Тоя замък беше една от най-великолепните сгради на Средните векове, със стени, дебели двадесет фута, и кули, високи сто фута.
Д’Артанян обиколи около стените, измери кулите с очи и се спусна в долината. Отдалече той можа да види замъка на Портос, разположен на брега на просторно езеро и в съседство с една великолепна гора. Ние имахме вече честта Да го опишем на нашите читатели и за това сега само ще го посочим. Първото нещо, което забеляза д’Артанян след хубавите дървета, след майското слънце, позлатяващо зелените хълмове, след сенчестите гори, простиращи се към Компиен, беше един огромен подвижен сандък, бутан от двама лакеи и влачен от двама други. В тоя сандък се намираше нещо огромно, зелено и златно, което се движеше, теглено и бутано, по китните алеи на парка. Отдалече то изглеждаше безформено и абсолютно не можеше да се разбере какво е; по-отблизо това беше бъчва, върху която бе навлечено зелено сукно с галони; още по-отблизо беше човек или по-скоро шишко, долната част на който изпълваше целия сандък; съвсем отблизо тоя човек беше Мускетон — Мускетон с бяла коса и румено лице като Пол и шинел.
— Е, бога ми — извика д’Артанян, — това е нашият мил господин Мускетон!
— Ах!… — извика дебелият човек. — Ах, какво щастие! Каква радост! Господин д’Артанян!… Спрете, простаци!
Последните думи се отнасяха към лакеите, които го бутаха и теглеха. Сандъкът се спря и четиримата лакеи си свалиха едновременно, с войнишка точност шапките, украсени с галони, и се наредиха зад сандъка.
— О, господин д’Артанян! — каза Мускетон. — Колко бих желал да прегърна коленете ви! Но не мога да се движа, както виждате.
— Ами това е от възрастта, драги ми Мускетон.
— Не, господине, не е от възрастта, а от болестите, от скърбите.
— От скърбите ли, Мускетон? — повтори д’Артанян, като обиколи около сандъка. — Да не сте полудял, драги ми приятелю? Слава богу, вие сте здрав като тристагодишен дъб!
— Ах, а краката, господине, краката! — каза верният слуга.
— Какво краката?
— Да, те не искат вече да ме носят.
— Неблагодарници! Обаче вие ги храните добре, Мускетон, както ми се струва.
— Уви, да! Те не могат да се оплачат от мене в това отношение — каза Мускетон с въздишка. — Винаги съм правил за тялото ми всичко, което съм можал; аз не съм егоист.
И Мускетон въздъхна отново.
„Дали и Мускетон не иска да стане барон, щом въздиша така?“ — помисли си д’Артанян.
— Боже мой, господине! — продължи Мускетон, като се отърси от мъчителните си мисли. — Боже мой! Колко ще се зарадва монсеньорът, че сте си спомнили за него!
— Добрият Портос! — извика д’Артанян. — Изгарям от желание да го прегърна!
— О! — каза Мускетон разчувствуван. — Разбира се, аз ще му пиша, господине.
— Какво, ще му пишеш ли?
— Веднага, още днес.
— Значи, той не е тук?
— Ами не, господине.
— Но близко ли е? Далече ли е?
— Отде да зная, господине, отде да зная? — рече Мускетон.
— Пусто да остане! — извика мускетарят, като тропна с крак. — Нямам късмет! Портос беше такъв домосед!
— Господине, няма човек, който да води по-заседнал живот от монсеньора. Но…
— Но какво?
— Когато ви моли приятел…
— Приятел?
— Е, без съмнение: многоуважаемият господин д’Ербле.
— Значи Арамис е молил Портос?
— Ето как се случи това, господин д’Артанян. Господин д’Ербле писа на монсеньора…
— Наистина ли?
— Да, господине, писа писмо, и то такова, че обърна всичко тук нагоре с краката!
— Разкажи ми това, драги приятелю — каза д’Артанян, — но най-напред изпрати тия господа.
Мускетон извика: „Назад, дангалаци!“ с такива, мощни дробове, че само духането, без думите, беше достатъчно, за да се изпарят четиримата лакеи. Д’Артанян седна на края на сандъка и се приготви да слуша.