Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— После народ.
— Това ли е всичко?
— Народ, който се съгласи с падането и смъртта на покойния крал, баща на сегашния, и който не ще поиска да си противоречи.
— Планше, приятелю мой — отговори д’Артанян, — ти разсъждаваш като гъска. Народът… народът е уморен от тия господа, които се наричат с варварски имена и пеят псалми. Песента си е песен, мили ми Планше; аз забелязах, че народите предпочитат да пеят закачливи куплети, а не църковни песни. Спомни си фрондата: как пееха в ония времена! О, добро време беше то.
— Не много, не много добро; за малко щяха да ме обесят.
— Да, но все пак не те обесиха, нали?
— Не.
— И ти започна да трупаш пари сред тия песни, нали?
— Наистина.
— Значи не можеш да се оплачеш?
— Не мога! Но да се върнем на армията и парламентите.
— Аз казах, че вземам двадесет хиляди ливри от господин Планше и че съм влагал също такава сума; с тия четиридесет хиляди ливри ще събера войска.
Планше плесна с ръце; той виждаше, че д’Артанян говори сериозно, и искрено помисли, че господарят му е полудял.
— Войска!… Ах, господине! — каза той с най-прелестна усмивка, като се страхуваше да не би да вбеси тоя луд, — Войска… многобройна?
— Четиридесет души — отвърна д’Артанян.
— Четиридесет срещу четиридесет хиляди, това съвсем не е достатъчно. Вие сам струвате хиляда души, господин д’Артанян, в това съм напълно уверен; но де Ще намерите тридесет и девет души, които да струват колкото вас? А ако ги намерите, кой ще ви даде пари да им платите?
— Не е лошо казано, Планше… Ах, дявол да го вземе! Ти ставаш ласкател.
— Не, господине, аз казвам това, което мисля, и точно затова казвам, че при първото генерално сражение заедно с вашите четиридесет души, много се страхувам…
— Ето защо аз няма да дам генерално сражение, драги Планше — засмяно отговори гасконецът. — В древността имаме прекрасни примери как с отстъпления и изкусни ходове се избягват срещите с неприятеля. Ти трябва да знаеш това, Планше: ами ти командуваше парижаните в деня, когато трябваше да се бият срещу мускетарите; тогава тъй добре пресметна и ходовете, и контраходовете, че съвсем не напусна площад Роял.
Планше се засмя.
— Наистина — каза той, — ако вашите четиридесет души се крият винаги и действуват хитро, могат да се надяват, че няма да бъдат разбити; но нали вие искате да постигнете някаква цел?
— Не ще и дума. Според мене, ето как може да се възстанови бързо негово величество Чарлз II на трона.
— Хубаво! — извика Планше, като удвои вниманието си. — Да чуем плана ви. Но струва ми се преди това, че забравяме нещо.
— Какво?
— Ние оставихме настрана народа, който предпочита да пее закачливи куплети, а не псалми, и армията, с която няма да се сражаваме; но остават парламентите; те съвсем не пеят.
— Но и не се сражават. Планше, как ти, умен човек, се безпокоиш от един куп крескачи, които се смятат за членове на някакво си „парламентче“! Парламентите не ме безпокоят, Планше.
— Ако не безпокоят господина, да минем по-нататък.
— Да, и да стигнем до резултата. Спомняш ли си Кромуел, Планше?
— Слушах много да говорят за него, господине.
— Той беше силен воин.
— И особено страшен лапач.
— Как така?
— Да, на един път лапна цяла Англия.
— Е добре, Планше, ако на другия Ден, след като той лапна Англия, някой лапнеше него самия?
— О, господине, една от първите аксиоми на математиката е, че съдът трябва да бъде по-голям от съдържанието.
— Много добре!… Ето че стигнахме до нашата работа, Планше.
— Но господин Кромуел умря и сега неговият съд е гробът.
— Мили Планше, с удоволствие виждам, че си станал не само математик, но и философ.
— Господине, при работата ми в бакалницата аз употребявам много печатана хартия; това ме просвещава.
— Браво! Значи ти знаеш в такъв случай — ти не си можал да научиш математиката и философията, без да научиш малко история, — че след великия Кромуел дойде друг, малък.
— Да, той се казваше Ричърд и направи като вас, господин д’Артанян: подаде си оставката.
— Добре, много добре! След великия, който умря, след малкия, който си подаде оставката, дойде трети. Той се нарича господин Мънк. Той е много ловък генерал, защото никога не е влизал в сражение; той е много голям дипломат, защото никога не говори и преди да каже добър ден на един човек, мисли за това дванадесет часа и най-после казва сбогом; и всички не могат да се начудят, защото думите му падат на място.
— Действително това не е лошо — каза Планше. — Но аз зная друг политик, който прилича много на тоя.
— Господин дьо Мазарини, нали?
— Същият.