Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Великолепна, господине! — извика Планше, като трепереше от вълнение. — Но как ви хрумна тая идея?

— Хрумна ми една сутрин на брега на Лоара, когато кралят Луи XIV, нашият любим крал, хленчеше над ръката на госпожица дьо Майчини.

— Господине, уверявам ви, че идеята е безподобна. Но…

— А, значи има „но“.

— Позволете! Но тя може да се сравни с кожата на оная огромна мечка, която, знаете, трябвало да се продаде, но която трябвало да се одере от живата мечка. За да се залови Мънк, ще падне бой.

— Без съмнение, но аз ще събера войска.

— Да, да, разбирам, дявол да го вземе! Един удар — и готово! О, тогава успехът ви е сигурен, господине, защото никой не може да се сравни с вас в такива подвизи.

— Вървеше ми в тях, наистина — отвърна д’Артанян наглед скромно. — Ти разбираш, че ако в тоя случай имах моя мил Атос, моя храбър Портос и моя хитър Арамис, работата беше в кърпа вързана; но те изчезнаха и никой не знае къде могат да се намерят. Значи ще извърша удара съвсем сам. Кажи ми сега: добра ли е работата и изгодно ли е влагането на капитала?

— Много, прекалено много!

— Как така?

— Защото хубавите работи успяват рядко.

— Но тая е сигурна, Планше, и доказателството е, че аз се залавям за нея. Това ще бъде за тебе много хубава печалба, а за мене много интересен подвиг. Ще кажат: „Ето какво извърши господин д’Артанян на старини“; и аз ще заема място в събитията, които ще се разказват, дори и в историята, Планше. Аз съм жаден за слава.

— Господине! — извика Планше. — Като си помисля, че тук, у мене, сред непречистената ми захар, сушените ми сини сливи и канелата ми се обсъжда такъв гигантски план, струва ми се, че бакалницата ми е дворец.

— Внимавай, внимавай, Планше! Ако се разчуе каквото и да е, двамата ни чака Бастилия. Внимавай, приятелю мой, ние тук правим заговор: господин Мънк е съюзник на господин дьо Мазарини. Внимавай!

— Господине, когато има човек честта да ви служи, той не се страхува, а когато има удоволствието да го свързват интереси с вас, той мълчи.

— Много добре, това е по-скоро твоя работа, отколкото моя, тъй като след една седмица аз ще бъда в Англия.

— Заминавайте, господине, заминавайте; колкото по-рано, толкова по-добре.

— Значи парите са готови, а?

— Утре ще бъдат готови, утре ще ги получите от моите ръце. Какво искате: злато или сребро?

— Злато, то е по-удобно. Но как ще уредим всичко това? Я да видим.

— О, боже мой, много просто: ще ми дадете разписка, нищо повече.

— Не, не — живо каза д’Артанян, — във всичко трябва ред.

— И аз мисля така… Но с вас, господин д’Артанян…

— А ако умра там, ако бъда убит от мускетен куршум, ако пукна от пиене на бира?

— Господине, моля ви да повярвате: в тоя случай аз ще бъда толкова опечален от вашата смърт, че няма и да помисля за парите.

— Благодаря, Планше, но редът преди всичко. Ние, като двама прокурорски чиновници, ще напишем заедно спогодба, един вид акт, който би могло да се нарече договор за съдружие.

— На драго сърце, господине.

— Зная, че е мъчно да се напише, но ще се опитаме.