Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
По-късно, през 1936 г., изграждането на езерото Норис изместило общността от Големия завой на река Пауъл. Сред принудените да се преместят били Емит Стайнър и семейството му. Емит бе бащата на Карл.
Карл Стайнър помни семейството си така:
— От 1936 г. баща ми работеше като бомбаджия за електрическата компания на Тенеси, която изграждаше язовира Норис, както и някои други язовири, които се построиха през 30-те и 40-те години. Той пробиваше дупки в основите за язовирите и поставяше в тях експлозиви за взривяване на скалите или прокарване на път за преливниците. Когато войната започна, той вече имаше няколко деца, което означаваше, че не го взеха в армията, но вместо това го мобилизираха на строежа на атомната електроцентрала Оук Ридж (на няколко километра от Ла Фолет).
Когато не строеше язовири и атомни електроцентрали, баща ми се занимаваше със земеделие.
Строежът на атомната електроцентрала започна през 1942 г. (въпреки че съществуването й не беше официално известно, докато президентът Труман не обяви създаването на атомната бомба през август 1945 година). Това беше тайна програма и сигурността бе много голяма. Мястото се охраняваше с висока ограда, въоръжени пазачи патрулираха на коне и строителните работници трябваше да живеят като войници в казарма на територията на комплекса (където често работеха по седем дни в седмицата). Но баща ми понякога успяваше да се освободи и да си дойде вкъщи за уикендите. Когато го нямаше, майка ми, Хаси Стайнър, наглеждаше фермата и се грижеше за семейството.
Аз бях най-големият от петте деца — трима други братя и една сестра. Родителите на баща ми също живееха с нас.
Всички работехме много. Като се брои и взетата под аренда земя, ние обработвахме около двеста акра, отглеждайки тютюн, зърнени култури и добитък — и това беше, преди да се появят тракторите. Тази работа се вършеше от коне и мулета. Щом някое от момчетата навършеше шест години, то отиваше да работи на полето; и по време на прибиране на реколтата (когато не бяхме на училище) работехме от изгрев до залез, ако времето позволяваше, по шест дни в седмицата. Даже когато валеше, имаше какво да се прави — да се балира слама или да се мели храна за животните.
Трудно беше, но животът ни не бе суров. В неделя имахме свободно време за църква, приятели и игри. Тъй като всяко семейство разполагаше само с една кола, която не се използваше за развлечения, приятелите ни се събираха заедно на някое място, което най-често беше нашата ферма. През неделните следобеди там можехме да се съберем до петнайсет или двайсет момчета за игри с топка или бокс.
Момчетата харесваха фермата ни заради централното й местоположение, голямата равна ливада за игрите ни с топка; там имаше и много добитък в случай, че решим да се позабавляваме с малко родео (но никога, когато баща ми беше наоколо, защото той не обичаше да играем с животните). Понякога в края на деня се разделяхме на два отбора и се замеряхме с царевични кочани сред хамбарите. Тази битка можеше да продължи няколко часа. Да те ударят по главата с мокър царевичен кочан е преживяване, което не може лесно да се забрави.
Прекарвахме приятно и горе в планините (те сега го наричат екскурзия; ние го наричахме изкачване) — там имаше пещери, водопади, красиви гледки; и отровните змии бяха винаги съществуваща, но вълнуваща опасност. Наблизо езерото Норис винаги ни примамваше за плуване, гребане с лодка и риболов. То бе много красиво, сгушено сред планините, тясно, дълбоко и огромно, с много полуострови и заливчета — повече от осемстотин мили брегова линия. Отивахме на риба в петък или събота вечер, запалвахме голям огън и седяхме там и ловяхме риба до следващия ден. В разрешения сезон ходехме на лов.
Баща ми беше превъзходен ловец и винаги притежаваше двойка великолепни пойнтери. Когато пораснах достатъчно, за да мога да разбера за какво служи пушката, поисках да ловувам с него. Той ми разреши горе-долу по времето, когато започнах да му помагам във фермата. Не че бях достатъчно пораснал или бях достатъчно голям, за да нося пушка или да стрелям с нея. Но можех да дебна из храсталаците и да подплашвам птиците; научих от него и правилата за безопасно използване на оръжието, както и всичките му ловджийски трикове.