Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Жената с бялата роба моментално се подчини и седна на пети, изчаквайки покорно следващата й заповед. Краткия изблик на непокорство все едно изобщо не го бе имало.
Егвийн си пое дълбоко дъх. Жената се бе устроила добре в собственото си примирение. Глупаво, но не можеше да направи нищо, за да промени това. Както и да е, от нея сега се очакваше да тръгне за потилнята, а не да си говори с Коинде.
Спомни си за студа и се озърна колебливо. Леденият полъх беше накарал двата големи бели цвята, положени в една плитка купа, почти да се затворят. Бяха от едно растение, наречено сегаде — дебело, сбръчкано нещо с много тръни вместо листа. Беше се натъкнала тази заран на Авиенда — айилката гледаше втренчено цветовете в ръцете си, сепна се, когато я видя, и веднага ги пъхна в шепите й, като й каза, че ги е откъснала за нея. Егвийн реши, че у Авиенда все още е останало достатъчно от Девата, за да не иска да си признае, че обича цветята. Макар че, като се замислеше, нерядко беше виждала Деви да носят цвете в косите си или на дрехите.
„Просто се опитваш да го отложиш, Егвийн ал-Вийр. А сега престани да се държиш като тъпа кратуна, тъпкана с вълна! Глупава си също като Коинде.“
— Хайде, води ме — каза тя и едва успя да се загърне с вълненото наметало преди жената да отметне процепа, за да й отвори път в смразяващата до кости нощ.
Звездите отгоре искряха като треперливи точици в тъмнината, а луната светеше ярко в третата си четвъртина. Станът на Мъдрите бе на по-малко от стотина крачки от мястото, където една от улиците на Руйдийн свършваше сред вкочанена, напукана глина и камънаци. Лунните сенки превръщаха града в странна купчина скални грамади. Процепите на всички шатри бяха спуснати, миризми на огньове и готвено изпълваха въздуха.
Другите Мъдри идваха тук за почти ежедневните си събирания, но нощите прекарваха със своите септи. Дори сега някои от тях спяха в Руйдийн. Но Баир — не и не. Това беше най-близкото разстояние до града, до което Баир се бе съгласила да се приближат. Ако не беше Ранд, несъмнено щеше да настои да си вдигнат бивака сред планините.
Егвийн плътно се загърна в наметалото и закрачи колкото можеше по-бързо. Коинде бързаше пред нея. Егвийн нямаше нужда гай-шайн да я води, но след като жената беше изпратена да я заведе, щеше да се засрами и навярно да се обиди, ако не й позволеше.
Шатрата за потене не се отличаваше особено от останалите — ниска и широка, със свалени отвсякъде краища, само че дупката за дима беше покрита. Наблизо тлееха въглени от загаснал огън и осветяваха няколко купчинки прилежно сгънати женски дрехи до входа на шатрата.
Егвийн си пое дълбок, вледеняващ дъх, набързо изу обувките си, остави наметалото да падне и почти се хвърли в шатрата. Миг на тръпнещ хлад, преди платнището да се спусне зад гърба й, после парата мигом я обгърна и потта заблестя на ситни капчици по тялото й, още докато пъхтеше тежко и трепереше.
Трите Мъдри, които я учеха на сънебродството, се потяха най-безгрижно, дългите им до кръста коси бяха провиснали влажни около телата им. Баир си говореше с Мелайне, чиято зеленоока хубост и червено-златиста коса бе в рязък контраст със сбръчканото лице на по-старата жена и белите й сплъстени кичури. Амис също беше белокоса — или може би косата й беше толкова бледоруса, че изглеждаше почти бяла — но съвсем нямаше вид на стара. Тя и Мелайне можеха да преливат — не много от Мъдрите го умееха — и във външния й вид се долавяше нещо от лишената от възраст айезседайска застиналост. Моарейн, която изглеждаше крехка и мъничка до тях, имаше също така невъзмутим вид въпреки потта, която се лееше по бледото й голо тяло. В нея се долавяше някак царствено упорство да не признае, че няма дрехи. Мъдрите използваха тънки закривени късчета бронз, които наричаха стаера, за да смъкват с тях потта и натрупаната през деня кир.
Авиенда клечеше изпотена до пълния с горещи големи камъни черен казан в средата на шатрата и грижливо прехвърляше вътре с помощта на маши последния камък от един по-малък казан. После плисна вода от една кратуна, за да усили парата. Ако оставеше парата да спадне много, в най-добрия случай щяха да я нахокат сурово. Следващия път, когато Мъдрите се съберяха в шатрата потилия, щеше да бъде ред на Егвийн да поддържа камъните.
Егвийн внимателно приседна с кръстосани нозе до Баир — вместо с черги, тук подът беше покрит с камъни, неприятно сгорещени и влажни — и изумена забеляза, че Авиенда има следи от бичуване по гърба, и то скорошни. Авиенда седна до Егвийн. Лицето й бе каменно като пода, но раменете й потръпнаха.
Такова нещо Егвийн не беше очаквала. Мъдрите поддържаха строга дисциплина — по-тежка дори отколкото в Кулата, където дисциплината също си я биваше — но Авиенда се трудеше над обучението си да прелива с мрачно упорство. Да сънебродства не можеше, но със сигурност полагаше също толкова усилия да изучи всяко друго умение, полагащо се на една Мъдра, колкото навярно бе полагала, докато се бе учила на оръжията, за да стане Дева. Разбира се, когато бе признала, че е уведомила Ранд, че Мъдрите надничат в сънищата му, те я бяха накарали три дни да копае дупки, дълбоки до рамото й, и след това да ги заравя, но това беше един от много редките случаи, в които Авиенда си бе позволила да направи грешна стъпка. Амис и другите две я бяха сочили на Егвийн като пример за покорно послушание и подобаваща упоритост толкова често, че понякога на Егвийн и се дощяваше да се развика — нищо че Авиенда й беше приятелка.