Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Ако наистина ме мразиш — каза той с неохота, — ще помоля Мъдрите да ми изпратят някоя друга, която да ме учи.
— Не!
— Но щом ти…
— Не! — Този път протестът й беше още по-яростен. Цялата настръхнала, тя започна да го поучава така, сякаш забиваше всяка дума в сърцето му. — Дори Мъдрите да ми позволяха да прекратя, аз имам тох, дълг и повинност, към своята почти сестра Елейн, да те следя вместо нея. Ти принадлежиш на нея, Ранд ал-Тор. На нея и на никоя друга жена. Запомни това.
Той едва се сдържа да не вдигне ръце. Добре поне че този път не се захвана да му описва как изглеждала Елейн без дрехи. Някои айилски обичаи изискваха много повече усилие да ги усвоиш от други. Понякога се чудеше дали двете с Елейн се бяха разбрали да го „следи“. Не можеше да го повярва, но пък, от друга страна, дори жените, които не бяха айилки, в повечето случаи се държаха странно. Нещо повече, учудваше го от кого толкова трябваше да го пази Авиенда. С изключение на Девите и на Мъдрите, айилките като че ли гледаха на него наполовина като на въплътено пророчество, поради което сякаш изобщо не беше от плът, и наполовина като на опасна пепелянка, пусната между дечицата им. В усилията си да го тласкат да прави това, което на тях им се искаше, Мъдрите не отстъпваха на Моарейн, а за Девите не му се искаше дори да си помисля. Всичко това вече наистина го ядоса.
— Сега ме изслушай внимателно. Целунал съм Елейн няколко пъти и мисля, че на нея й хареса също колкото на мен, но не съм се обрекъл на никоя. — Само в продължение на няколко часа тя му беше написала две писма. В първото го беше наричала „най-скъпата светлина на сърцето ми“ и такива неща, от които ушите му почервеняха, докато в другото го наричаше студенокръвен нещастник, когото изобщо не искала да вижда повече, стигайки дотам, че била готова да го разкъса на две, с омраза, каквато и Авиенда не можеше да прояви. Жените наистина бяха странни същества. — Все едно, нямам време да мисля сега за жени. Единственото нещо, което е в ума ми, е как да обединя айилците, дори Шайдо, ако мога. Аз… — Той замлъкна с отчаян стон при появата на последната, ама най-последната жена, която се беше надявал да види точно сега, и която заклати бедра из стаята, цялата отрупана с накити, понесла сребърен поднос с шише от кафяво стъкло с вино и две сребърни чашки.
Прозрачният шал от червена коприна, покриващ главата на Изендре, изобщо не можеше да скрие бледото й красиво лице. Дългата й тъмна коса и черните й очи не можеха да принадлежат на никоя айилка. Пълните й сочни устни се бяха закъдрили подканящо… докато не забеляза Авиенда. При което усмивчицата й се изкриви болезнено. Освен шала имаше по себе си поне дузина гердани от злато и кост, някои украсени с перли и полирани геми. Не по-малко гривни тежаха на всяка от китките й, още повече прихващаха глезените й. И толкова. Нищо друго не носеше по тялото си. Ранд много стриктно се постара да задържи очите си само върху лицето й. Бузите му пламнаха.
Авиенда заприлича на буреносен облак, готов да изстреля мълния, а Изендре — на жена, току-що разбрала, че ще я сварят жива. На Ранд му се дощя да се озове в „Гърнето“ или в Ямата на ориста, където и да е другаде, но да не е тук. Все пак стана. Реши, че ще е по-авторитетно, ако ги гледа отгоре надолу, отколкото обратното.
— Авиенда… — почна той, но тя го пренебрегна и хладно попита влязлата:
— Прати ли те някой с това?
Изендре отвори уста и намерението да излъже се изписа на красивото й личице, но после преглътна и каза:
— Не.
— Предупредена си да не правиш това, сорда. — Сордата беше някакъв вид плъх, особено лукав според айилците, и не ставащ абсолютно за нищо. Месото му беше толкова миризливо, че дори котките отбягваха да го ядат, след като го убият. — Аделин смяташе, че последният урок ще ти държи влага.
Изендре трепна и залитна, сякаш се канеше да припадне.
— Авиенда, дали са я пратили, или не няма никакво значение — намеси се Ранд. — Аз лично съм малко жаден и щом тя е била така добра да ми донесе вино, би трябвало да й се благодари. — Авиенда погледна хладно двете чашки и вдигна вежда. Той вдиша дълбоко. — Не би трябвало да бъде наказвана само защото ми е донесла нещо за пиене. — Постара се обаче да не поглежда към подноса. — Поне половината Деви под Покрива ме питаха дали…
— Тя беше прибрана от Девите затова, че е крала от тях, Ранд ал-Тор. — Сега гласът на Авиенда бе станал дори още по-хладен. — Вече твърде много си се месил в работите на Фар Дарейз Май, повече, отколкото би трябвало да ти се позволява. Дори самият Кар-а-карн не може да пречи на справедливостта. Това не е твоя работа.