Домина (Тайните на древния Рим)

— Ето го — каза домина подигравателно. — Човекът, който носеше списъка с екзекуции на Калигула и имаше нахалството да ме предаде. — Тя се приведе към него и прошепна в нараненото му ухо: — Е, Прогеон, искаш ли умреш?

Той изстена и кимна. Не знаеше кой съм аз, беше изгубил чувство за реалност. Човек, който изпитва такава болка, се стреми само към смъртта.

Агрипина огледа лицето му още веднъж, после излезе. Никога вече не го спомена, но по-късно разбрах, че германите го извели извън града и го заровили жив.

Но кошмарите от онази нощ още не бяха приключили. Агрипина беше извикала останалата част от свитата си. Качихме се заедно на една носилка и предшествани от факлоносци, бяхме отнесени по виещите се улици до градините на Ламия на Есквилин. Те бяха мрачно, отблъскващо място, осветявано само от лъчите на бледата луна. Агрипина безмълвно ни поведе през моравите към края на една отдалечена кипарисова горичка. Тук германите, които от нищо не се бояха, отказаха да продължат. Ужасът им се предаде и на останалите. Агрипина ги смъмри, но те само я гледаха и отказаха да направят и крачка повече. Тя грабна една факла, наруга ги гневно и ме поведе нататък.

Полянката беше кръгла, сякаш правена от човешка ръка, обградена от тъмните кипарисови дървета и напълно празна с изключение на няколко камъка, струпани в средата. Агрипина спря при тях. Не съм дарен с голямо въображение, но колкото повече стоях там, толкова повече ми тежеше тишината — потискаща, ненарушавана от никакъв звук, нито вик на нощна птица, нито шумолене в тревата, нито дори лек ветрец в клоните на дърветата. Сякаш стояхме пред стенопис или картина. Агрипина беше бледа, ръката й така трепереше, че трябваше да взема факлата. Проследих погледа й. Мъгла или нещо, което приличаше на мъгла, се появи измежду дърветата и запълзя над тревата. Когато стигна до камъните, тя започна да се издига. Изпитах неописуем страх, сякаш някой мълчаливо ме заплашваше с неизразими ужаси. Агрипина заговори. Молеше се за защита срещу силите на мрака. Притиснах рамото й и усетих, че е леденостудено. От мъглата се понесе звук, подобен на шумоленето на листа, после един дрезгав, дълбок глас проговори.

Боговете са ми свидетели, сърцето ми застина, стомахът и вътрешностите ми се свиха от страх. Калигула! Призракът на мъртвия император беше излязъл от гроба. Той стоеше зад мен и шепнеше в ухото ми същите онези ужасни звуци, които издаваше, когато си говореше сам. Една сянка сякаш се спусна към нас, а светлината на луната беше слаба и факлите едва просветваха. Мястото беше ужасяващо.