Пътят на кралете (том I)

— Но нямаше нужда да чакаш.

— Нямаше нужда също да спечеля осемдесет чипа от тези юнаци — рече през смях Ялб. — Обаче направих и двете.

Мъжете около него далеч не изглеждаха толкова въодушевени. Униформените им оранжеви плащове бяха препасани с бели пояси.

— Добре тогава. Предполагам, че трябва да Ви отведа обратно на кораба — каза Ялб и неохотно струпа сферите на купчинка в краката си. Те блестяха в разни цветове. Светлинките им бяха слаби — това бяха само дребни пари — но печалбата беше внушителна.

Шалан отстъпи, когато Ялб скокна от скалата. Другарите му възнегодуваха, че си тръгва, но той посочи Шалан.

— Нима ще ме накарате да оставя светлоока дама с нейното положение да върви сама до кораба? Въобразявах си, че сте мъже на честта!

Това сложи край на протестите им.

Ялб се подсмихна на себе си, поклони се на Шалан и я поведе по пътеката. Очите му блестяха.

— Отче на Бурята, ама то било забавно да печелиш срещу служители на закона. Има да ме черпят из доковете, щом това се поразчуе.

— Не биваше да играеш комар — каза Шалан. — Не трябва да опитваш да узнаеш бъдещето. Не ти дадох онази сфера, за да я проиграеш в подобни занимания.

Ялб се разсмя.

— Не е комар, когато знаеш, че ще победиш.

— Ти си мамил? — прошепна тя ужасено. Хвърли поглед на мъжете, които бяха седнали да продължат играта в светлината на сферите по камъните пред тях.

— Не толкова високо! — отвърна Ялб с тих глас. Изглеждаше обаче много доволен от себе си. — Да преметнеш четирима гвардейци, ето това е номер. Направо не е за вярване, че успях.

— Разочарована съм от теб. Това не е правилно държание.

— Съвсем правилно е за моряк, млада госпожице — сви рамене той. — И те тъкмо това очакваха от мен. Наблюдаваха ме като дресьори на отровни небесни змиорки, така си беше. Играта не беше в самите карти — беше в това те да опитат да разберат как ги мамя, а аз да опитам да им попреча да ме завлекат. Май нямаше да мога да си тръгна със собствената кожа на гърба, ако не бяхте дошли! — Не личеше това да го тревожи особено.

Пътят към пристанището далеч не беше толкова натоварен, колкото по-рано, но все пак имаше учудващо много хора. Улицата се осветяваше с газени фенери — сферите просто щяха да свършат в нечия кесия — но много от минувачите носеха фенери със сфери, които хвърляха разноцветни светлини. Хората приличаха на духчета, всеки с различен оттенък, и се щураха насам-нататък.

— Е, млада госпожице — подхвана Ялб, докато я водеше внимателно през навалицата. — Наистина ли желаете да се върнете? Аз казах каквото казах, само за да се измъкна от играта там.

— Да, наистина искам да се върна, моля.

— Ами Вашата принцеса?

Шалан се свъси.

— Срещата беше… безрезултатна.

— Не Ви взе? Какво я е прихванало?