„Победа! Ние стоим на върха на планината! Разпиляваме ги пред нас! Домовете им стават наши бърлоги, земите им стават наши ниви! И те ще горят, както някога ние горяхме, в пусто и изоставено място.“
Записано на Ишашан, 1172 г., осемнадесет секунди преди смъртта. Обектът беше светлоока стара мома от осми дан.
Страховете на Шалан се потвърдиха, когато Ясна погледна право в нея и свали свободната си ръка край тялото в знак на раздразнение.
— Значи наистина сте тук?
Шалан се сви.
— Слугите ли Ви казаха?
— Нали не мислите, че ще оставят някого в моята ниша за четене и няма да ме предупредят? — Зад Ясна група парши се бавеха в коридора, понесли камари книги.
— Сиятелна Колин — подхвана Шалан. — Аз само…
— Вече загубих достатъчно време с Вас — прекъсна я Ясна с гневен поглед. — Ще се оттеглите, госпожице Давар. И аз повече няма да Ви виждам, докато трае престоят ми тук. Разбрано ли е?
Надеждите на Шалан рухнаха. Тя отстъпи. Ясна Колин беше властна. Към нея не можеше да се проявява неподчинение. Това ставаше разбираемо само с един поглед в очите й.
— Съжалявам, че Ви обезпокоих — прошепна Шалан, стисна чантата си и излезе с цялото достойнство, на което беше способна. Едва удържаше сълзите на смущение и разочарование, докато крачеше забързано по коридора и се чувстваше пълна глупачка.
Стигна до шахтата, но носачите се бяха спуснали след качването на Ясна. Шалан не позвъни да ги повика. Просто се облегна на стената и се отпусна на пода с колене пред гърдите и чанта в скута. Обгърна с ръце краката си, със свободната ръка стисна скритата ръка през тъканта на маншета и тихо задиша.
Ядосаните хора я разстройваха. Не можеше да не се замисли за баща си и неговите тиради, почти чуваше виковете, крясъците и хленчовете му. Дали не беше слаба, понеже сблъсъците така я разстройваха? Чувстваше, че е вярно.
Глупаво момиче, идиотка, помисли си тя, а няколко духчета на болката изпълзяха от стената край главата й. Какво те накара да решиш, че можеш да се справиш? Та ти си излизала извън земите на семейството едва пет-шест пъти за целия си живот. Идиотка, идиотка, идиотка!
Беше убедила братята си да й се доверят, да възложат надежди на нелепия й план. И какво направи сега? Загуби шест месеца, а през това време враговете ги обкръжаваха все по-плътно.
— Сиятелна Давар? — обади се някой плахо.
Шалан вдигна поглед и осъзна, че е била толкова погълната от нещастието си, та не е забелязала идването на слугата. Беше млад, униформата му беше изцяло черна и без емблема на гърдите. Не беше старши слуга, може би сега се обучаваше.
— Нейно Сиятелство Колин би желала да разговаря с Вас — младежът посочи обратно към нишата на Ясна.
За да ме нахока още?, каза си Шалан свъсено. Но високопоставена дама като Ясна получаваше каквото поиска. Шалан си наложи да престане да трепери, после стана. Поне беше успяла да не заплаче; не беше повредила грима си. Последва слугата до осветената ниша, притиснала чантата пред гърдите си като щит.
Ясна Колин седеше на стола, който Шалан беше ползвала по-рано, а на писалището пред нея имаше купчини книги. Ясна потриваше чело със свободната си ръка. Превръщателят се открояваше на фона на кожата й, димният камък беше тъмен и грапав. Макар да изглеждаше изтощена, Ясна седеше в безукорна поза, изящната копринена рокля покриваше нозете й, скритата ръка почиваше в скута.
Ясна се съсредоточи върху Шалан и спусна свободната си ръка.
— Не биваше да се държа така гневно с Вас, госпожице Давар — рече тя уморено. — Вие просто проявявахте постоянство, черта, която обикновено уважавам. В името на проблясващите бури, аз самата често съм виновна в упорството. Понякога се оказва най-трудно да приемем у другите онова, на което така държим у себе си. Единственото ми извинение е, че напоследък се подложих на необикновено силно напрежение.
