Господарката на Рим

Тя почука по носилката. Полюшна се като лодка, когато носачите се изправиха и клатушкайки се, излязоха на улицата. Лепида дръпна копринените завеси, скривайки светлината от уличните лампи, и превърна носилката в уютна, сумрачна ниша. Паулиний се сви в далечния ъгъл, кръвта пулсираше в ушите му.

– Толкова си тих, Паулиний… – Гласът ѝ имаше още по-силно въздействие в мрака. – да не си прекалил с виното?

– Не… – успя да промълви той. – Това не е по правилата, преди наряд.

– Винаги ли следваш правилата?

Малката ѝ ръка със заострени нокти откри китката му в тъмнината.

– Да – каза той кратко. – Така е по-безопасно.

– О, но безопасното е толкова скучно! Безопасното е толкова… безопасно.

Начервената ѝ уста откри неговата. Ръцете ѝ се усукаха около врата му като змии, а зъбите ѝ пуснаха кръв от устната му. Но когато той се наведе към нея, тя се отдръпна, гъделичкайки устните му с езика си, притискайки корема си към неговия. Той я целуна с приглушен стон, докато разкъсваше коприната от гърдите ѝ с треперещи пръсти. Тя повдигна туниката му, краката ѝ се увиха около бедрата му, както мускусният ѝ парфюм обгръщаше мозъка му, и когато се потопи в нея, усети усмивката ѝ.

След това се обърна с гръб. Искаше да умре.

– Е, мисля, че пристигнахме… – Лепида покри голото си тяло с червената стола и слезе от носилката. – Идваш ли, Паулиний?

– Недей – каза той мрачно. – Недей!

– Идваш ли?

Той я погледна. Бузите ѝ бяха поруменели, очите ѝ искряха, млечнобялата ѝ шия се подаваше от съдраната стола като стъбло на цвете. Тя се усмихна, езикът ѝ пробяга по устните ѝ и той почувства тъпа болка на рамото си, където беше оставила следи от ухапване.

– Да! – Думата тежеше като олово в устата му. – Идвам!

Последва я в къщата като кутре.