Нишката на покварата

— Точен, както винаги — усмихна й се той. — Мога ли да имам честта? — Той улови ръката й, канейки я да му партнира за следващия танц.

Младата жена щеше да се съгласи, но точно в този момент зърна облечената в черна кожа фигура, застанала отвъд очертанията на островчето светлина, което разпръскваше най-близкият фенер. Мъжът се бе облегнал на един от големите пилони, увенчани със знамена, и я наблюдаваше съсредоточено.

— Приеми извиненията ми, Юги — рече Кайку, докато целуваше мъжа по наболата буза. — Ала трябва да се видя с един човек.

С тези думи тя го остави и се приближи до мястото, където стоеше Саран.

— Танцуваш ли? — попита го флиртуващо тя.

— Не, за съжаление — отвърна мъжът. — Куараалците нямат толкова хлабави стави като твоите сънародници — добави сухо той.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере, че това е шега.

— Къде се изгуби? — попита го Кайку. Тонът й беше едновременно неуверен и подканващ, ала това я правеше още по-привлекателна за него.

— Това не е мой празник — вдигна рамене Саран. Безлунната нощ пречеше на младата жена да види ясно лицето му.

— Не, исках да кажа къде се изгуби през последните дни? Не съм те виждала след събранието. Толкова бързо ли ме забрави? Можеше да ми кажеш едно „довиждане“ все пак! — укори го тя. — Духове, утре сутринта се отправям на експедиция през Разлома!

— Зная — рече шпионинът. — Тсата идва с теб.

— Така ли? — Кайку бе изненадана. — Ами ти?

— Още не съм решил — продума той. — Мисля, че ще бъде доста трудно — каза след известно време. — Ето защо не се включих.

Девойката го изгледа преценяващо, после му подаде ръка.

— Хайде да се разходим — предложи.

Събеседникът й се поколеба за момент, после я пое. Двамата тръгнаха обратно към града. Вляво от тях се простираше потъналата в мрак долина, а вдясно хората продължаваха да се веселят под светлината на огньовете и хартиените фенери. Кайку и Саран поеха по тънката граница по средата, където празничната глъчка се срещаше с безмълвната тъмнина.

— Част от мен… — започна младата жена, след което замлъкна и отново продължи: — Част от мен е доволна, че се отправям на тази мисия. Струва ми се, че прекалено дълго бездействах. През изминалите години направих доста неща за Либера Драмач, ала тези малки крачки напред не ме удовлетворяват. — Тя погледна към Саран. — Още по-малко пък Оча.

— Боговете са търпеливи, Кайку — рече й шпионинът. — Недей да подценяваш Чаросплетниците. Веднъж вече извади късмет. Повечето хора, забъркали се с тях, не получават втори шанс.

— Да не би да усещам загриженост в думите ти? — подразни го тя.

Куараалецът пусна ръката й, свивайки рамене.

— Е, и? — попита. — Какво те интересува моята загриженост?

— Извинявам се — отвърна девойката. — Не исках да те засегна. — Бе забравила колко уязвима е гордостта му. Двамата продължиха напред.