Нишката на покварата

Куараалецът улови погледа й, но тя не отмести очи.

— Защо Тсата трябва да идва с нас? — попита изведнъж, изпитала внезапната нужда да каже нещо. После, осъзнавайки, че това е нещо, което открай време възбуждаше любопитството й, добави: — Какво представлява той за теб?

Саран се замисли, оставайки безмълвен за известно време. Кайку не можеше да каже дали мълчанието му се дължеше на обстоятелството, че въпросът й го затрудняваше, или събеседникът й постъпваше така просто за да си придаде повече театралност. Най-накрая мъжът заяви:

— Нищо. Нищо повече от спътник. Срещнах го в Окхамба и той реши да ме придружи в сърцето на континента, воден от някакви свои цели. Поради същата причина дойде и в Сарамир. Нямам никаква представа защо са го помолили да ви придружи, но мога да гарантирам, че ще ви бъде от голяма полза. От всички хора, с които съм скитал по време на различните си мисии из Близкия свят, няма никой, на когото бих поверил с по-голяма готовност живота си.

Вече бяха стигнали до покрайнините на селището. Тук земята се бе нагънала така, че оформяше естествена стена около него, в която бяха издълбани порти, а от външната й страна се издигаха подемни съоръжения, които се прибираха по време на война, за да попречат на неприятеля да се промъкне вътре.

Те поеха нагоре, избирайки не толкова оживените пътечки. Покрай тях хората се целуваха, пееха или се караха, опиянени от виното и празничната атмосфера. По някое време Кайку отново улови ръката на Саран. Кавалерът й леко потрепери и момичето се усмихна тайничко на себе си.

— Имаш ли някакви съмнения? — попита тя. — По отношение на това, което си открил?

— За четвъртата луна ли? — вдигна вежди шпионинът. — Никакви. Заелис също е убеден в това, след като му показах доказателствата и Сестрите удостовериха автентичността им. Мислех си, че идеята ще се стори твърде налудничава за твоите сънародници; все пак вие сте единствените хора от Близкия свят, които продължават да боготворят луните. — Той отметна един кичур от челото си с женствено движение. — Ала се оказа, че не съм бил прав. Само през последните хиляда години толкова много богове са били забравени, изгубвайки се безвъзвратно в древността; напълно естествено е да не сте чували за някой, който е загинал дълго преди изграждането на вашата цивилизация.

— Може и да не е загинал — промълви Кайку. — Може би точно там е проблемът.

Саран изсумтя скептично.

— И какво те кара да мислиш така?

Девойката вдигна рамене.

— Нищо конкретно. Просто… имам някакво лошо предчувствие. Бях докосната от Лунните деца; знаеш ли за това? Не пряко, всъщност — те бяха дошли да помогнат на Лусия.

— Зная — рече сухо Саран.