Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Този път чу подсвиркването по-близо и се стресна. Избърса студената пот от челото си, намери ножа и непохватно се закатери между камънаците. При всяко движение болката я пронизваше.
Седна на една плоска скала да прегледа раните си и да ги намаже с мехлем. Несръчността й с лявата ръка щеше да е комична, ако положението не беше толкова безнадеждно. Събра няколко пръчки, за да сложи шина на китката си, но все не успяваше да ги закрепи и накрая се отказа. Просто превърза ръката си по-стегнато, но си знаеше, че няма полза и още днес трябва да се погрижи за счупената кост, иначе щеше да зарасне накриво. „Честит рожден ден!“
— Дройк! Дройк! — викаше Идлис с бълбукащия си глас; приближаваше се.
Значи беше неговото куче! От скалата Каран виждаше мъртвата твар с провиснал сивеещ език. Пак се запромъква нагоре. Не искаше Идлис да я види, когато намери хрътката.
— Дройк! — Вопъл на неописуемо отчаяние. — Дройк, кученцето ми…
„Не поглеждай!“ Все пак погледна — Идлис прегръщаше огромния пес и плачеше като над умряло дете. Случайно вдигна глава и я видя как го зяпа. Не личеше да я е познал. Трогна се от скръбта му, но искаше да е по-далеч от него, когато престане да жали за псето. Мушна се в някакъв процеп между скалите и затича.
Чак малко преди пладне на другия ден го зърни отново. Неуморният Идлис. Сякаш се гонеха не от седмици, а цял живот, свързани с нишката на някаква обща цел. Каран се чувстваше опустошена, изстискана, с изцеден дух. Счупената й ръка гореше от болка. Защо бягаше? Вече нямаше представа. А той защо я преследваше? Дори не понечи да налучка какви са подбудите му.
Настигаше я, тя вече чуваше скърцането на камъчетата под ботушите му. Денят беше твърде горещ за късната есен, духаше сух вятър, небето беше безоблачно. Каран се спъна и си удари коляното, бързо се изправи. Напразно — Идлис вече я беше докопал. Ама че гнусно създание! Каран се вбеси и събра последните си сили. Заудря го по лицето, задърпа широката му роба и отскочи. Платът се омота около здравата й ръка. Излинял от слънцето, потта и дългото носене, платът се съдра и дрехата падна от гърба на уелма.
Той извика задавено и посегна да си я вземе. Каран се метна встрани, залитна, но не я пусна. Идлис остана само по набедрена превръзка. Имаше сивкаво белезникава плът като риба, костеливи крайници с удебелени стави, ребрата му се надигаха на широки дъги под кожата.
Каран се затътри напред. Счупената кост се беше разместила и болката беше непоносима. Защо уелмът бе толкова вцепенен? Изобщо не й обръщаше внимание, пулеше очи само към дрехата си и закриваше с длан изпитото си лице от светлината на слънцето. Каран закуцука по-упорито.
Гонитбата се проточи над два часа по голата равнина. Уелмът се влачеше все по-бавно и сковано, накрая се изгуби от погледа й. Що за уловка? Объркана, Каран внимателно се промъкна назад. Намери го свлечен на червеникавата пръст. Отдалеч забеляза, че ръцете и краката му се сгърчени, а голата кожа е изгоряла до бледооранжево.
Промъкна се към него в недоумение. Нима уелмите бяха уязвими? И костената маска бе паднала от лицето му. Устните му се свиха безсилно. Каран впи поглед в очите му — възпалени и сълзящи.
Не намери у себе си жалост към него. Не и след езерото Нийд. Но нещо я възпря, защото сякаш се взираше в очите на падналия на пътя кон.
— Какво ти е?
Уелмът едва помръдна рамене.
— Прави каквото искаш — отвърна и примигна, за да махне гъстите капки от клепачите си. — Не очаквам милост, защото и аз няма да я проявя към тебе.
— Защо ме преследваш толкова ожесточено? Какво съм ти направила?
— Срамът на господаря е и наш. Няма да намерим покой, докато не те заловим.
Каран недоумяваше.
— Що за зли твари сте вие?
Негов ред беше да се озадачи.
— Ти открадна Огледалото от моя господар, уби любимото ми кученце… и наричаш нас зли? Ако служехме на тебе, щеше да знаеш колко сме предани.
Тя не можа да сдържи любопитството си. Пристъпи към него, но все пак внимаваше да не го доближи прекалено. Не бе срещала подобно същество.
— Кой си ти?
— Идлис Лечителя.
— Лечител ли?!
— Защо пък не? И ние се разболяваме, страдаме и умираме.
Думите му събудиха в душата й странен отклик. Досега не го бе мислила за човешко същество.
— Но какви сте вие — уелмите?
— Просто уелми. Дошли сме от ледената пустош. А преди това… — Идлис се смути за миг. — Било е отдавна. Загубили сме каквото сме имали някога — съвършената връзка между служители и господар. Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало. — Той като че се натъжи мъничко, после лицето му се промени, гласът му се вледени от едва сдържан гняв и погнуса. — Затова Игър ни е господар сега, колкото и да ни мрази. Нарича ни „презрените уелми“. А ние му служим за наш срам.