Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Нощта се довлече до края си. Оттенъците на сивото отстъпиха пред бледи цветове. Розовата зора се разпростря на изток. Вятърът стихна за малко. Каран бе преживяла още една нощ. Вратът й се схващаше. Време беше да тръгва. Не, щеше да поседи тук още съвсем мъничко. Клепачите й се отпуснаха.
Слънцето се надигна иззад хоризонта. Каран спеше, намерила за кратко блажен покой. Гърдите й се надигаха и спускаха. Слънчевите лъчи пълзяха по отметнатата й встрани ръка, по стройната шия, пускаха златисти искрици в миглите и веждите й, оцветяваха косата й в бронз.
Хрътката се прокрадна, възползваше се от всяка сянка и неравност, за да доближи Каран на един скок. Пълзеше по корем, изтласкваше мършавото си тяло напред и нагоре и пак се присвиваше. Остана последният скок. Дългата муцуна зейна, сякаш кучето се хилеше или се прозяваше.
Каран сънуваше, че е чиста в сгрята в сапунената пяна на вана. Изведнъж тапата на дъното изчезна и тя остана гола и беззащитна. Вятърът вееше студ на гърлото й, събуди я с тръпка и тя осъзна вцепенена, че е заспала, когато е трябвало да бъде нащрек.
Но слънцето тепърва се издигаше. Не се бе унесла задълго, а и нали бе оцеляла тази нощ. Мярна й се откъслечен спомен за друг сън — празненство за рождения й ден в детството й. „Рожденият ми ден!“ Не че имаше какво да празнува точно сега. Все пак малко се развесели. Разтърка натежалите си клепачи, разтри си слепоочията, разреса оплетената си коса с пръста и по навик се огледа.
Най-грамадното и мършаво куче, което бе виждала, се присвиваше за скок на три крачки под нея. Клатеше муцуна наляво-надясно, но жълтите му очи зорко я наблюдаваха. Каран докопа опипом ножа и стисна тоягата. Надигна се и опря гръб в скалата, за да му остави възможност да я нападне само отпред. Погледът й шареше. Не се виждаше никой. Кучето щеше ли да я връхлети, или просто я задържаше тук, докато не дойде господарят му?
Стисна тоягата с две ръце. Звярът се напрегна.
— Махай се!
Гласът й не прозвуча заповеднически и хрътката се хвърли озъбена към нея.
Каран замахна, цапардоса псето по плешката и то отхвръкна. Зъбите се плъзнаха по бедрото й. Тя понечи да удари повторно, но върхът на тоягата се закачи в една каменна издатина и тоягата се изплъзна от пръстите й. Каран на мига извади ножа.
Кучето се стовари върху корема й и я повали, зъбите му стиснаха ръката с ножа между китката и лакътя. Вторачи се в очите й, заби зъби по-надълбоко и я притисна с костеливото си туловище.
По ръката й плъзнаха струйки кръв, от огромните челюсти по гърдите й капеше слюнка. Ръката й омекна, ножът изтрака на камъните. Тя се взираше в псето, мъчеше се да открие някакво слабо място. Кучето имаше обкован с железни нитове нашийник. Вместо предни зъби стърчаха само изгнили корени, но кътниците, с които можеше да прегризе кост, си бяха здрави.
Каран изстена. Ушите на гадината шавнаха. Тя пак изтръгна стон от гърлото си, вложи в гласа си цялата си болка, умора и страх. Опитваше се да достигне звяра с дарбата си, да му внуши, че е безобидна, да го накара да я пусне за малко. Но дори да го разсееше за секунда-две, какво можеше да направи? Беше бърза и ловка, но чак да се мери по пъргавина с куче? Освен ако не е мудно и тромаво като господаря си…
Тя изпъшка тихичко, подбели очи и притвори клепачи, гледаше изпод мигли. Тялото й се отпусна вяло. Кучето я бе приковало към земята и чакаше търпеливо. Тя изхленчи, изхлипа и цялото й тяло се разтресе.
Хрътката наведе глава и подуши лицето й. Каран пак изхлипа. Животното разтвори челюсти — и лявата й ръка се стрелна светкавично, сграбчи нашийника и го усука яростно. Кучето се дръпна назад, задушаваше се. Каран сви дясната си ръка в юмрук и го заби с все сила между челюстите, дълбоко в гърлото, а с лявата продължаваше да тегли звяра към себе си.
Кучето се гърчеше, въртеше глава, накрая падна на хълбок и едва не се изтръгна от хватката й. Гнилите зъби раздраха кожата й. Убедена, че вече се е простила с дясната си ръка, Каран я пъхаше безмилостно навътре в гърлото; ноктите на хрътката драскаха трескаво по скалата.
Изведнъж някой отдолу подсвирна. Кучето отметна глава, за да излае, и китката на Каран се счупи. Тя се смрази от болка. Идеше й да се разкрещи, но въпреки това продължи да натиска навътре, дори след като кучето изрита за последно и замря.
Тя измъкна ръката си — до лакътя беше разръфана и надупчена от зъбите. Кръв заливаше китката й. Каран се тръшна на земята, струваше и се, че ей сега ще се килне до мъртвото куче.