Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Нощта е дълга, впримчен съм в сънищата си и не мога да преценя дали съм буден, или спя. Когато на сутринта се будя, все още съм на мача, преследвам жената, която донесе картата, и се разправям с хлапето.
По-късно сънувам, че съм в училище, но няма никой друг. Само аз, а въздухът в класната стая е прашно жълт. На чина пред мен са разхвърляни учебници, на черната дъска има изписани думи. Ръкописни са и не мога да ги разчета.
Влиза жена.
Учителка с дълги кльощави крака, черна пола, бяла блуза и лилава жилетка. Почти на петдесет е, но въпреки това е някак секси. Не ми обръща особено внимание, докато не звънва звънецът - силно, като че е пред вратата. Тогава за пръв път тя показва, че ме вижда,
Вдига поглед.
- Време е да започваме, Ед.
Готов съм.
- Да?
- Ще ми прочетеш ли думите, написани зад мен, ако обичаш?
- Не мога.
- И защо, за Бога?
Съсредоточавам се още повече върху думите, но все още не мога да ги разчета.
Тя клати глава. Не виждам, но усещам разочарованието й, заковал поглед в чина. Гледам в него дълго и се чувствам много разстроен, че съм я разочаровал.
Няколко минути по-късно.
Чувам го.
До ушите ми достига звук като плющене на камшик, последван от скърцане.
Вдигам очи и се вцепенявам. Дъхът ми спира. Учителката виси на въже пред черната дъска.
Мъртва е.
Люлее се.
Таванът липсва и въжето е здраво вързано около една греда под покрива.
Ужасен, трескаво си поемам дъх, но въздухът, в който като че няма кислород, ме задушава. Ръцете ми са като залепнали за чина и трябва със сила да ги откъсна оттам. Ставам и се опитвам да побягна, да потърся помощ. Сграбчвам бравата на вратата, но се спирам и отново се обръщам към увисналата на въжето жена. Бавно.
Почти пълзешком.
Промъквам се до нея.
Тъкмо си помислям, че изглежда донякъде умиротворена, и очите й внезапно се отварят и тя проговаря. Гласът й е сподавен и дрезгав.
- Разчиташ ли думите сега, Ед? - пита тя и аз гледам през нея към дъската. Сега виждам заглавието най-отгоре и разбирам написаното:
"Безплодната жена”.
Тялото пада на пода в краката ми и се събуждам.
В краката ми лежи Портиер, а прашният жълт въздух в хола е от изгряващото слънце.
Макар да съм отворил очи, сънят не си тръгва още няколко секунди и аз продължавам да виждам жената, думите и заглавието. Усещам я как пада в краката ми и я чувам. Разчиташ ли думите сега, Ед?
- "Безплодната жена" - прошепвам.
Знам, че това съм го чувал и преди. Всъщност знам стихотворение с такова име. Чел съм го в училище, защото имах депресирана учителка по английски. Тя много го обичаше и си спомням някои строфи и до днес. "Едва прошумолели стъпки" и "музей без статуи" и сравнението на живота й с фонтан, който се издига и отново пада върху себе си.
Безплодната жена.
Безплодната жена.
Изведнъж ме осенява и се изправям бързо. Почти се спъвам в Портиер, който, между другото, не е никак впечатлен. Поглежда ме, сякаш ми казва: Току-що ме събуди, приятел.
- "Безплодната жена" - казвам му.
Е, и?
Повтарям заглавието и го сграбчвам възторжено за муцуната, защото съм разгадал асото пика. Или съм на път да го разгадая.
Стихотворението "Безплодната жена" е писано от една поетеса, която се е самоубила - казва се Силвия Плат, вече съм сигурен.
Тършувам по дивана за картата и виждам името й - трето в списъка. Това са писатели, мисля си. Всички са писатели. Греъм Грийн, Морис Уест и Силвия Плат. Озадачен съм, че не съм чувал за първите двама, но пък можеш ли да знаеш имената на всички, написали книга? Силвия Плат обаче със сигурност я знам. Дори я познавам доста добре. Гордея се със себе си.
Известно време се наслаждавам на мига. Чувствам се все едно ненадейно съм разкрил някаква грандиозна мистерия. Вече целият съм схванат, ребрата ме болят безумно, но все още съм в състояние да ям корнфлейкс с доста съмнителното мляко от хладилника и с много захар.
Около седем и трийсет откривам, че съм решил едва част от проблема. Все още нямам представа къде трябва да отида и какво послание да предам.
Ще започна от библиотеката, мисля си. Жалко, че е неделя. Ще отвори по-късно.
Идва Одри. Гледаме филм, който тя горещо препоръчва.
Добър е.
Въздържам се да я питам къде е била снощи.
Казвам й за пиките, за имената и че следобед ще ходя в библиотеката. Сигурен съм, че в неделя е отворена между дванайсет и четири.
Докато Одри си пие кафето, гледам червените й устни и мечтая просто да стана, да се приближа и да ги целуна. Искам да усетя плътта им и мекотата им върху моите. Искам да дишам в нея и заедно с нея. Искам да мога да захапя врата й, пръстите ми да докосват гърба й, да ги прокарам през красивата жълта мекота на косите й.