Гибелта на царете [bg]

Сега дъждът беше проливен, студен и неприятен. Жилеше кожата по лицето и ръцете й. Тя започна да се движи още по-бавно, с ръка, прилепена до ронещата се скална стена. Обутите й в сандали крака се пързаляха по мократа земя. Въпреки че нямаше търпение да се върне при Хеликаон и „Ксантос”, накрая Андромаха се видя принудена да спре. Коленичи до скалата и придърпа наметалото около себе си.

Докато стоеше сама на пътя, мислите й се върнаха към събитията от предния ден. Тя се боеше от повторната си среща с Ифигения, спомняйки си антипатията, която изпитваше към студената и сурова микенска жена. Сега обаче я възприемаше по друг начин. Дали причината бе в това, че умира? Дали знанието й позволи да види старицата с по-ясни очи. Или просто съжалението промени представата й за жрицата?

Повечето от жените, пратени на Тера, нямаха желание да служат на полубога и много от тях плачеха за света, който са познавали — свят на мечти, надежди за любов и семейство. Може би и Ифигения някога е била такава. Андромаха отново си припомни момента, в който Касандра коленичи до жрицата и положи глава в скута й. Дали това бе накарало Ифигения да си помисли за празния си живот, ограбен от възможността да има собствени деца?

Дъждът започна да отшумява и Андромаха се приготви да продължи надолу, когато видя движение над себе си. Това бе Касандра, спускаща се по самия ръб на пътеката. Дъхът на Андромаха секна. Момичето я видя и помаха.

— Прекрасна нощ — извика тя. — Толкова вълнуваща!

Андромаха се пресегна и придърпа момичето до себе си.

— Какво правиш тук? Опасно е.

— Трябваше да те видя, преди да тръгнеш. Говори ли с Калиопа?

Андромаха въздъхна. Бе погребала костите под едно дърво, а после плака, докато си спомняше любовта, която двете бяха споделяли.

— Да — каза тя с треперлив глас. — Казах й, че ми липсва и че винаги ще я помня. Мислиш ли, че ме е чула?

— Не знам. Не бях там — отвърна Касандра жизнерадостно. — Опитах се да говоря с Ксидорос, но него го няма тук. Мислиш ли, че това е защото мъжете не се допускат на острова?

Андромаха прегърна момичето и я целуна.

— Ще бъдеш ли щастлива тук? — попита тя.

Касандра се измъкна от хватката й.

— Трябва да кажеш нещо на Хеликаон — каза детето напрегнато. — Трябва да отиде на пиратските острови. Одисей ще е там. И Ахил.

— Не сме тук, за да водим битки, Касандра.

— Но Итака е нападната, а Пенелопа е в плен. Били са я и са я измъчвали. Одисей ще отиде там и ще умре, ако Хеликаон не му помогне.

Вятърът секна и около тях се възцари студена тишина. Андромаха почти чуваше туптенето на собственото си сърце. Одисей бе най-старият приятел на Хеликаон, но сега им беше враг. Ако двамата с Ахил загинеха, това щеше да отслаби микенските сили, може би фатално, и да спаси Троя. Тишината се проточи и тя видя, че Касандра я гледа. Усети вина.