Правилата на лова [bg]

Фицдуейн беше подпрян с възглавници в удивително изрядно легло, но беше затворил очи и изглеждаше тревожно блед. Изглеждаше много по-добре преди последната визитация. От друга страна, леглото му беше идеално оправено: Ъгълчетата бяха истинска радост за окото. Чаршафите миришеха на белина. Изпънати, подпъхнати под дюшека и без една гънка или петно, одеялата бяха гледка, която би накарала горната устна на някой флотски инспектор да затрепери от завист.

Фицдуейн отвори очи. Вече нямаше вид на мъртвец, което беше окуражаващо.

— Нещо ново?

— Имаме някои нови сведения — Килмара се поколеба.

— Искаш ли да ми кажеш за тях?

— Не нося добри новини — каза Килмара. — Имаш страхотен шанс да умреш в разцвета на живота си.

— Искаш да кажеш да бъда убит? — попита Фицдуейн с бегла усмивка. — Тези хора са маниакални.

— Предполагам, че това е намерението им. Бих искал да те преместя, но къде?

— Казвай всичко — в гласа на Фицдуейн вече не се долавяха шеговити нотки.

— Преди ден-два чухме, че ПИРА са в района. Много важно, макар тези хора да са наистина отвратителни. Рано тази сутрин полицаите спипали двама от местните им симпатизанти със скенер. Още не са проговорили, но у тях са намерили списък на пароли — представяш си останалото. Към това прибавяме и Катлийн. Обичайна практика е да се обработи някой вътрешен — ИРА го прави от години — затова наредих на всички от персонала, които се занимават с теб, да се обаждат с парола, когато се прибират вкъщи и преди да идват на дежурство. Катлийн не се обади тази сутрин.

— Не си ми казвал за това.

— Предполага се, че не трябва да те тревожа. Това е една процедура, нищо повече. Не исках да се притесняваш за неща, за които не можеш нищо да направиш.

— Катлийн може да е забравила — каза Фицдуейн.

— Хората не забравят такива неща. Въпросът е на живот и смърт и аз знам как да им го втълпя. Освен това им напомнят всеки път, щом свършват дежурство. Във всеки случай обадихме се да проверим. Тя беше много потисната и… никаква парола.

— Значи така сте разбрали.

Килмара кимна.

— Е, все още не знаем. Изразът е силно подозираме.

— По дяволите! — изруга Фицдуейн.

— ПИРА има ли ти зъб за нещо?

— Доколкото ми е известно — не. Никога и по никой начин не съм се сблъсквал с тях преди, а и стоя надалеч от Севера.

Килмара му подаде лист от факс.

— Преди час изпратих факс в Дъблин и получих ето това.

На факса се виждаше японец, който влиза в такси пред някакъв познат хотел в Дъблин.

— Нищо не схващам — каза Фицдуейн.

— Това е малка страна на малък остров, с малко и хомогенно население и терористки проблем точно пред вратата ни. Ето защо службите за сигурност могат и наистина наблюдават отблизо кой от нашите посетители идва и кой си отива, а ние следим внимателно големите хотели.