Правилата на лова [bg]

Катлийн изплю кръв. Ясно беше, че този мръсник никога не бе работил в болница и не разбираше неотложните изисквания, задължението да изпълниш нещо веднага. Ясно беше, че не познаваше старшата сестра. Тя се усмихна вътрешно. Той беше умна гадина, но беше на грешен път.

— Да губиш от съня си, е съвсем нормално нещо в нашата професия — каза Катлийн. — Хората не се разболяват само защото са работили от девет до пет.

— Онази се извини, като се обади — поясни Макгонигъл. — Каза, че всъщност се обажда да остави съобщение на майка й. Нашата дама тук… — той посочи Катлийн — … говори много малко. Само „няма значение“ и „да“ и още две-три такива фрази. Разбира се, че говореше уморено, но това си беше нормално, нали? Тъкмо се беше прибрала след дежурство и игрички с нейния любим.

Сасада се разкъсваше между логиката на казаното и инстинкта си. Наистина нямаше нищо по-нормално от един кратък телефонен разговор за промяна в графика, но все пак би се чувствал много по-спокоен, ако тази жена изобщо не беше допусната до телефона. Въпреки че я бяха малтретирали и бяха убили баща й пред очите й, въпреки явния шок, получен от всичко това, в очите й предизвикателно проблясваше искрица непокорство. Тя беше силна и съобразителна жена. Дали бе успяла да предупреди болницата по някакъв начин?

— Защо позволихте на това лице — той посочи Катлийн — да говори по телефона? — нужно му беше време да помисли.

Макгонигъл вдигна рамене.

— Занимавал съм се със заложници и преди. Основното е нещата поне отвън да запазят възможно най-нормален вид. Всеки, който познава тези хора, би очаквал слушалката да бъде вдигната. Не исках някоя съседка да се отбие, защото не е могла да се свърже по телефона — той погледна прямо японеца. — Във всеки случай, човече, и моят живот е изложен на риск и ти казвам: тя не спомена нищо. Нямаше нито ключова дума, нито парола, нито някаква необичайна фраза. Сигурен съм в това — северняшкият му акцент стана по-изявен. Напрежението в стаята видимо нарасна.