Гробищен свят

На запад слънцето висеше ниско над хоризонта и осъзнах с известна изненада, че пътувахме от сутринта. Чувствах се уморен, но явно не чак толкова, щом бях вървял цял ден. Забелязах, че урвата пред нас бе прорязана от някаква пукнатина. Билото бе увенчано с дебели дървета и тук-таме се виждаха рошави кедри, вкопчени несигурно в повърхността й.

— Хайде да поразгледаме — казах аз. — Трябва да намерим място за нощуване.

— Ще измръзнем. Не носим завивките.

— Имаме огън.

Тя потрепери.

— Можем ли да накладем огън? Не е ли опасно?

— Не можем да минем без огън — казах й аз.

Пукнатината бе тъмна. Обграждаха я каменни стени и погледите ни не достигаха до дъното й, защото колкото по-навътре в скалата отиваше цепнатината, толкова по-гъста ставаше тъмнината. Подът бе посипан с камъчета, но встрани, малко по-навътре от входа, една скална плоча се издигаше малко над пода.

— Отивам за дърва — казах аз.

— Флеч!

— Не можем да минем без огън. Ще трябва да рискуваме. Ако не запалим огън, ще измръзнем до смърт.

— Страх ме е — каза тя.

Погледнах я. В мрака лицето й беше неясно бяло петно.

— Най-после се изплаших — каза тя. — Мислех, че няма да се уплаша. Казвах си, че няма да се уплаша. Казвах си, че ще издържа. И всичко беше добре, докато се движехме и бяхме под ярката слънчева светлина. Но сега идва нощта, а ние нямаме никаква храна и не знаем къде се намираме…

Приближих се съвсем близо до нея, прегърнах я и тя се сгуши в ръцете ми, без да се противи. Обгърна ме с ръце и ме притисна здраво. И за първи път, откакто бе започнало всичко това — от мига, в който я видях да седи в колата, когато слизах по стълбището на управлението — помислих за нея като за жена и с известна изненада се зачудих защо го правех едва сега. Разбира се, отначало тя само ми досаждаше — изникна ей така, от никъде, стиснала здраво в ръка онова нелепо писмо от Торни, а сетне бяхме тъй съсипани от събитията, които ни връхлитаха едно след друго, че не беше останало време да мисля за нея като за жена. По-скоро тя бе добра спътница, която нито ни хокаше, нито изпадаше в истерични припадъци. Упрекнах се малко за начина, по който се бях държал. Нямаше да ми навреди, ако й бях оказвал малко внимание по пътя, и като премислях, ми се струваше, че не бях й оказвал никакво внимание.