Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
— Стига да се върне…
Пет минути по-късно Нюмън взе един остър ляв завой и продължи през още по-безлюдна местност към Ортфорд. След малко спря колата и изключи двигателя. Тишината бе непоносима. От двете страни на шосето гори от борове и ели покриваха хълмистата пустош. Току-що бяха подминали един черен път, водещ встрани от главния, навътре сред дърветата. Марлър запали цигара.
— Входът е по-нататък. След още два завоя ще те приветстват черепи и кръстосани кости.
— Откъде знаеш, че това има нещо общо с Доулиш?
— Защото съм добър детектив — усмихна се нахално Марлър.
— В долната част на една от предупредителните табели имаше малък надпис: „Доулиш Консервация Лимитид“. За охранителните мерки вече ти разказах.
— Това шум от двигател ли беше?
— Да, заприлича ми на хеликоптер. Едва ли е на Пътната полиция. Вероятно брегова охрана.
— Или нещо друго — Нюмън запали двигателя. — Хайде да се размърдаме и да видим какво става тук.
— Сега? Не съм казвал, че тук става нещо посред бял ден.
Нюмън изведнъж се сети, че нямат никакво оръжие. Струваше му се, че над местността витае атмосферата на нещо злокобно и опасно. Сигурно заради усещането за пълна самота в това изолирано от света място. След Айкин не бяха срещнали жива душа.
Колата бавно запълзя по извития път. Нюмън се взираше в храсталаците от двете страни. Имаше чувството, че влиза в капан. Подминаха първия завой и пред очите им се откри следващата права отсечка, все така пуста. Стотина метра по-нататък пътят отново извиваше.
— Ако искаш да походим — подкачи го Марлър. Той сякаш не се и сещаше за риска, който поемаха.
— Аз карам, нали? — сряза го Нюмън. — Освен това вече сме близо.
— След този завой ще видим вляво малкия изолиран свят на Доулиш…
Мерцедесът продължаваше да пълзи. Нюмън смръщи вежди и натисна бутона, който прибираше назад покрива на колата. Марлър изтръска пепелта от цигарата си.
— Да не искаш да замръзнем? В тези проклети гори е студ…
— Млъкни! Чуваш ли това?
Звукът сега беше съвсем отчетлив. Хеликоптерът се приближаваше към тях. Подминаха и втория завой. Пътят продължаваше, прав като изпънат конец. Гората се отдръпваше встрани и оставяше тясно оголена ивица между първите дървета и храстите край шосето. От лявата им страна се появи висока телена ограда с окачени метални табели.
Оградата бе дълга около двеста метра, а в средата се намираше голям портал с две врати, също от телена мрежа. Зад тях един черен път се губеше сред дърветата. Забелязваха се и постройки — бетонни, едноетажни, без прозорци. На Нюмън му се стори подозрителен фактът, че от описаните по-рано от Марлър патрули и кучета сега нямаше и следа.
Паркира срещу затворените врати и остави двигателя да работи. Марлър изскочи навън, отиде до портала и бавно закрачи покрай оградата в посоката, от която бяха дошли, докато стигна до един бетонен стълб. Върна се при колата. Нюмън чуваше звука от хеликоптера все по-близо. Явно кръжеше някъде наоколо.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, когато Марлър потъна отново в седалката.
— Търсех мястото, където с една отвертка с дървена дръжка може да се изгори електрическата инсталация на оградата.
— Защо, ако мога да запитам?
— Вече го направи, приятелю. Отговарям ти — в случай че реша да се върна някоя нощ и да разгледам по-отблизо това предприятие.
— Не бих те посъветвал. Поне не го прави сам…
Нюмън се взираше в пътя зад вратите. Беше насечен от коловози там, където бяха минавали широките гуми на тежки машини. Все още нямаше и следа от човешко същество и това продължаваше да го тревожи. Сякаш някой бе наредил на всички постове да се оттеглят от оградата. Не можеше да се отърве и от усещането, че невидими очи неотклонно ги следят.
— Малко зловещо, нали? — изръмжа Марлър.
— Е, не бих избрал това място за пикник.
— Мина ли ти наум, че Доулиш може да е изтеглил охраната, за да подсили хората си в Гренвил Грейндж? Доста народ го посети тази сутрин.
— Не мисля, че това е обяснението — каза бавно Нюмън, докато се оглеждаше внимателно. — Доулиш е милионер. Може да наеме достатъчно телохранители…
Млъкна, когато оглушителен рев взриви тишината. Замлъкналият за малко шум от хеликоптера сега сякаш се стовари отгоре. Нюмън натисна копчето за покрива, свали ръчната спирачка и рязко потегли. В същия миг въоръжени мъже изскочиха от окопите, където се бяха крили. Плътната стрелба на автоматите им обсипа с куршуми пътя зад мерцедеса. Нюмън забеляза, че не се целят в колата. Принуждаваха ги да продължат напред.