Любовницата на пирата
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовницата на пирата». Краткое содержание книги:
— Може би, но няма да имаш възможност отново да избягаш. Ще те държа като затворничка.
— Искам да видя майка си — каза Бетина, сменяйки бързо предмета на разговора.
— Не.
— Но тя сигурно се тревожи за мен. На всяка цена трябва да я успокоя.
— Казах, не. Искаш ли нещо за ядене?
— Искам игла и конец. Ако ти…
— Отговорът ми отново е не! — прекъсна я той.
— Но защо?
— Защото без дрехи няма да се изкушаваш да излезеш от каютата.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — устните му се извиха в лека усмивка, но той поклати глава и излезе.
Бетина бързо отиде до сандъка в ъгъла и го отвори, но той се оказа празен. Огледа се и гневно тропна с крак. В каютата наистина нямаше дрехи!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Бетина крачеше нервно в каютата, увита с одеяло. Корабът бе пуснал котва в малкото заливче. Гневът й се усилваше с всяка измината минута. Какво чакаше Тристан?
Изминалите две седмици бяха особено тежки за нея. Принудена бе да стои в каютата по цял ден — Тристан не й позволи да види дори майка си, въпреки настоятелните й молби. Той бе единственият човек, когото бе виждала през последните две седмици.
Вратата се отвори и тя рязко се обърна. На прага стоеше Тристан. Тъмнозелените й очи изпускаха гневни искри.
— Кога ще слезем на брега? — остро запита тя.
— Още сега, ако желаеш — спокойно отвърна той. — Можеш да облечеш това.
Тя грабна дрехите, които й подаде — широки панталони и риза с дълбоко деколте. Пристегна панталоните с малко въже.
— Нямам обувки — дръзко го изгледа Бетина.
— Съжалявам, малката ми, но онази нощ нямах време да търся обувките ти в тъмната стая. Предполагам, че ще трябва да те нося.
— Не е необходимо! — гневно отвърна тя. — Къде е майка ми?
— Вече е на острова. Хайде, да вървим.
След двадесетина минути малката лодка, управлявана от Тристан и още двама моряци, приближи брега. Бетина видя, че корабът на капитан Кейси не бе в залива.
Тристан й подаде ръка и й помогна да слезе. Когато наближиха гората, той я вдигна и я понесе на ръце, въпреки протестите й. Пусна я на земята чак когато стигнаха зелената морава пред къщата.
Жизел и Мадлен я чакаха на прага, ала когато Бетина понечи да се спусне към тях, Тристан я хвана за ръката и силно я стисна. Продължи да я държи и когато стигнаха до входната врата. Минаха покрай майка й и прислужницата, без да й позволи да спре и да поговори с тях.
— Пусни ме! — извика тя и се опита да се отскубне от желязната му хватка.
Но той не й обърна внимание и грубо я поведе към стълбите. Щом влязоха в спалнята му, младият мъж я бутна вътре, затвори вратата и я остави сама. Тя чу прищракването на ключа от другата страна и звука от отдалечаващите се стъпки. Заудря силно по вратата, но Тристан си бе отишъл.
Да върви по дяволите! Наистина бе решил да изпълни заканата си и да я държи като затворничка. Не можеше да понася повече присъствието му и подигравателната му похотлива усмивка.
Гневно закрачи из стаята. Мина час, сетне друг. Искаше да излезе навън! Чу звука от пъхването на ключа в ключалката и застина. Влезе Тристан с поднос с храна. Заключи вратата и остави подноса на малката масичка до леглото.
— Колко дълго смяташ да ме държиш затворена в тази стая? — попита тя, опитвайки се гласът й да звучи спокойно.
— Докато ми обещаеш, че няма да се опиташ да избягаш отново — равнодушно отвърна той.
— Върви по дяволите, Тристан! — извика Бетина и яростно тропна с крак. — Не мога повече да понасям това положение.
— Тогава ми дай дума, че няма да бягаш.
— Дано да изгориш в ада!
— Какъв характер! — засмя се младият мъж. — А твоята прислужница каза, че си нежна и мила девойка. Нима само към мен проявяваш буйния си темперамент?
— Преди да те срещна, никога не съм изпитвала такъв гняв към никого — презрително отвърна Бетина.
— Не си ли? Аз пък чух съвсем друго. — Тя го погледна с изненада и той леко се усмихна. — Да, твоята прислужница ми разказа за теб и баща ти. Сега аз ли го замествам, Бетина? Може би ти необходим някой на когото да изливаш гнева си?
— Достатъчно, Тристан! — гласът й потрепери. — Баща ми е мъртъв!
По лицето му премина сянка на загриженост.
— Съжалявам, Бетина…
— Не ми е нужно твоето съжаление! — гневно го прекъсна тя.
— Наистина трябва да се опиташ да сдържаш буйния си нрав — каза Тристан и въздъхна. — Няма да издържа дълго.
— Така ли? И какво ще направиш? Ще ме вържеш отново? Или ще ме набиеш? Ти се наслаждаваш, като ме караш да страдам, нали?