Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
— Смяташ ли, че продукцията ще се провали?
— Не бих рискувал да изказвам предположения, сър. Но от личен опит знам, че онова, което допада на лондонската публика, не винаги е приемливо за селския ум. Столичният замах понякога се оказва прекалено екзотичен за провинциите.
— Май се налага да видя спектакъла.
— Допускам, че господин Литъл ще се засегне, ако не ви види сред присъстващите, сър.
Кметството на Туинг е маломерно здание, миришещо на ябълки. Залата беше препълнена, когато цъфнах там на двайсет и трети вечерта, защото съвсем умишлено бях планирал появата ми да съвпадне с началото на враждебните действия. Житейският ми опит вече бе обогатен с не едно аналогично преживяване и затова не бях склонен да се подлагам на риска да пристигна рано и да бъда настанен на първия ред, откъдето няма начин човек да се изсули дискретно, ако случаят повелява подобна неотложност. Осигурих си стратегическа позиция недалеч от изхода в дъното на залата.
От мястото си имах добра видимост към аудиторията. Както винаги в подобни случаи, предните редици бяха населени с Важни Клечки, състоящи се в случая от сквайерът — червендалесто, или по-скоро мораводалесто старче с добре гледани бакенбарди, цялата му челяд, табун от местни свещеници и двайсетина видни енориаши. Следваше гъста каша от… аз бих ги нарекъл Долните Прослойки на Средната Класа. На задните редици социалното ни ниво спадаше с трясък, тъй като съседите ми представляваха почти поголовно ценна колекция от Главорези, стекли се тук не от любов към изкуството, а заради безплатната почерпка след представлението. Като цяло доста представително сборище на живота и мисълта в Туинг. Важните Клечки шепнеха помежду си сдържано и самодоволно, Долните Прослойки стояха като колосани, а Главорезите убиваха времето в трошене на орехи и размяна на селски клюки. Мери Бърджес свиреше валс на пианото, а до нея стоеше куратът Уингъм, явно възстановен от болестта. Измерих на око температурата в залата — не по-малко от четирийсет и шест.
Някой ме ръгна сърдечно в ребрата и като вдигнах очи, съзрях вампира Стегълс.
— Здрасти — каза. — Не знаех, че се каниш да идваш.
Колкото и да не понасяме човека, ние, Устърови, сме добре възпитани.
— О, да — отвърнах. — Бинго ме помоли да хвърля едно око на представлението.
— Дочух, че е поставил нещо крайно амбициозно — продължи Стегълс. — С големи ефекти и прочее.
— И до мен достигнаха тези слухове.
— Разбира се, той е заложил всичко на успеха. Чу вече за момичето, нали?
Глух да бях, чуването пак нямаше да ми бъде спестено.
— Да. Освен това подразбрах, че даваш седем към едно за него — добавих аз и го изгледах, както си знам.
Той дори не трепна.
— Ами нали трябва да одухотворим с нещо еднообразието на селския живот — рече. — Само че не си съвсем наясно с фактите. Долу в селото го предлагат за седем към едно, а аз мога да ти уредя къде-къде по-изгоден курс, ако си настроен спекулативно. Какво ще кажеш за десетачка при сто към осем?
— Господи! Толкова много ли предлагаш?
— Да. Не знам защо — продължи той замислено — ме гложди едно чувство, наречи го шесто или седмо, че нещо ще тръгне накриво тази вечер. Познаваш го Литъл. Няма равен на себе си по оплитането на конците. Та нещо ми подсказва, че представлението ще се издъни. Ако това стане, момичето ще бъде доста предубедено срещу него. Позициите му и без това са крайно разклатени.
— Да нямаш намерение да провалиш спектакъла? — строго попитах аз.
— Кой, аз? Че какво мога да направя? Извинявай за малко, трябва да поговоря с един човек.
И той отпраши нанякъде, като ме остави крайно разтревожен. В очите му прочетох, че е замислил нещо в своя си стил и разбрах, че Бинго трябва да бъде предупреден. Но нито разполагах с време, нито можех да се добера до него. Защото веднага, след като се разделих със Стегълс, завесата се вдигна.
Освен като суфльор, Бинго не се прояви натрапчиво в ранните етапи на представлението. В началото станахме свидетели на обичайната плачевна драма, каквато можеш да изровиш от всяка втора книжка, издавана по Коледно време и озаглавена примерно „Дванайсет малки пиески за малчугани“. Децата се лигавеха по присъщия си начин, гръмовержният бингов баритон прокънтяваше периодично иззад кулисите, когато тъпчовците си забравяха репликите, а публиката се намести удобно за изпадане в обичайния за подобни случаи унес. Тогава настана време за първата Бингова заимка от „Палас“. Оказа се онзи номер, в който Какйбешеимето пее… ще се сетите веднага, ако ви изтананикам мелодията, само че все не мога да я запомня, проклетата. В „Палас“ винаги я викат поне три пъти на бис и сега също се прие много мазно, въпреки скръцливия глас на детето, което прескачаше от гама на гама като палава алпийска коза. Дори Главорезите много си паднаха по песничката. В края на втория куплет цялата зала крещеше за бис, детето с глас на сенокосачка си пое дълбоко въздух и отвори уста. В този миг светлините угаснаха.