Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Елена призова за тишина. Всички разговори утихнаха и тогава Клавдия чу тиха, далечна врява, идваща откъм мрака на дърветата. Отначало помисли, че това са готови да нападнат въоръжени мъже, докато не чу звънтенето от сблъскващи се оръжия и слаби викове, и не погледна към горящия светлик сред дърветата. В горите, стигащи до брега, се водеше яростна битка, войн срещу войн, в катраненочерния мрак на нощта.

— Пипнахме ги! — извика Елена — Момчетата ми ги пипнаха в тъмнината сред дърветата. За тях това е Германия, а врагът са легионите на Вар49.

— Лоша поличба е да се говори за това! — заекна неясно Крис. Веднага му заповядаха да млъкне.

— Скъпа майко! — обади се дрезгаво Константин. — Искам обяснение, искам вино или и двете!

Императорът щеше да продължи, но врявата от битката започна да се чува по-отчетливо. Клавдия разбра защо никой във вилата не беше чул шума от сражението. Германците на Бур навярно бяха хванали в капан враговете дълбоко в горите и ги бяха подгонили обратно към брега. Наред с това оцени и колебанието на Елена да сподели с някого това, което знаеше за нападението или да нареди да се изпратят императорските войски. Умиращите в гората мъже бяха доведени тук от предател, истинският враг беше вътре. Константин бе император, защото войниците му го бяха приветствали като император. Нямаше да е първият, когото приближените са свалили от престола. По този въпрос Елена беше дала своите нареждания на сина си, посочвайки, че в действителност всеки убит император е загинал от ръцете на своите най-доверени хора.

— Ще повърна! — изплака Крис. — Сякаш съм на палубата на кораб!

Клавдия гледаше как дебелият управител се втурна надолу по стълбите към градината, където императорският гарнизон започваше да се събира под командването на офицерите си. Той се насочи към храстите и Клавдия се запита дали е заговорничил. Императрицата сочеше към едно място, където в тъмнината се открои огнен език.

— Някой е донесъл съд с масло или ведро с катран! — прошепна Елена.

Врявата и виковете започнаха да стихват. Клавдия се облегна на стената и се загледа в нощта, чиято тишина изведнъж се наруши от странно монотонно пеене. Тя разпозна любимата бойна песен на наемниците. Откъм дърветата се появиха странни фигури, които бежешком се насочиха към портата; други с факли в ръцете пристъпваха по-бавно зад тях. Някои танцуваха като демони в светлината, въртяха се, подскачаха и размахваха вързопи в ръцете си. Когато наближиха, Клавдия разбра, че това всъщност са отсечени глави. От гората като истински потоп нахлуха още наемници. Охраняващият портите Бур сега тръгна да поздрави другарите си, които се скупчиха под защитната стена и с обожание се вторачиха в своята господарка. Те я поздравяваха с удари на мечове, с въодушевени викове и екзалтирани танци, като през цялото време разтърсваха кървавите си трофеи. След тази група се появиха още германци и Клавдия видя, че водят със себе си неколцина пленници.