Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Поканила е някой клошар, реши Филип, някой от възрастните нещастници, които посрещат Коледа на тротоара под кашоните си. Нямам нищо против. Всеки може да изпадне дотам. Вчера, докато чакаше такси пред Северната гара, се беше разминал с един колега, който се подпираше на бастун. Хрущялът на дясното му коляно се износил и не можел да стъпва. Отказвал да се оперира. Знаеш как е, Филип, спираш за месец, два и отпадаш от състезанието; я ме погледни мен, отвърна Филип, станаха пет месеца, откакто нищо не върша, и не се притеснявам. Радвам се на живота, това е, си помисли Филип, докато го наблюдаваше как се отдалечава с куцу-кане. Купувам произведения на изкуството и съм щастлив. Целувам единствената жена на света, която нямам право да целувам. Почувства отново вкуса на целувката й на устните си, все така наситен и възпламеняващ. С връхчето на езика потърси от плънката, сму-кна малко арманяк. Усмихваше се блажено в мрака. Следващия път, когато имам пътуване до Ню Йорк, ще я взема с мен. Ще живеем щастливо далече от чуждите погледи, ще пълним очите си с красота, ще обикаляме търговете за произведения на изкуството. Оборотът от продажбите за последните две седмици в Ню Йорк е стигнал до милиард и триста милиона долара, което се равнява приблизително на бюджета за откупки на център „Помпиду“ за двеста и петдесет години. Няма да е никак зле да си направя частен музей, в който да изложа придобивките си. Ще науча Александър да купува картини. Оня ден на търга в „Кристис“ щастливият купувач на скулптурата на американеца Джеф Кунс „Тролът от Кейп Код“ се оказа десетгодишно хлапе, седнало между татко си, строителен магнат, и майка си, прочута психиатърка. За да задоволят каприза на детето, дадоха триста петдесет и две хиляди долара, но изглеждаха страшно горди от избора! Александър, Жозефин, Ню Йорк, произведения на изкуството с лопата да ги ринеш, щастието поникна като нещо мъничко, което не съществуваше преди целувката с вкус на пуйка, а вече изпълваше цялото пространство.
- Сега ще светна лампите и вече можете да отворите очи - обяви Зое.
Присъстващите ахнаха. На празния стол седеше... Антоан. Негова снимка в естествен ръст, залепена върху стиропор.
- Представям ви татко - обяви Зое с блеснали очи.
Те се взираха объркано във фигурата и погледите им се местеха от него към нея и обратно. Сякаш очакваха, че Антоан ще се съживи.
- Смяташе, че ще може да си дойде за Коледа, но най-вероятно нещо му е попречило. Затова реших, че ще е добре да бъде заедно с нас тази вечер, защото Коледа без татко не е истинска Коледа. Никой не може да ми замени моя татко. Никой. Затова искам да вдигнем всички чаши за негово здраве, да му кажем, че го очакваме и че искаме по-скоро да се върне при нас.
Сигурно си беше научила текста наизуст, защото го издекламира на един дъх, без да изпуска от поглед фигурата на баща си, облечен в ловджийски костюм.
- А, щях да забравя! Не е много елегантен като за коледно тържество, но сметна, че ще проявите разбиране... след всичко, което е преживял, за него елегантността е на заден план. Защото е преживял невероятни приключения!
Антоан носеше бежова спортна риза, бял шал, панталон в маскировъчен десен. Ръкавите му бяха навити и откриваха загорели от слънцето ръце със светли косми. Усмихваше се. Светлокестенявата му коса, късо подстригана, слънчевият загар на лицето, дръзкият блясък в очите му придаваха безстрашен вид на ловец на едри хищници. С левия крак беше стъпил върху антилопа, но не се виждаше добре, понеже кракът му и животното бяха скрити под покривката. Жозефин позна снимката: беше правена точно преди да напусне „Гънман“, когато бъдещето му изглеждаше безоблачно, когато още не ставаше дума за сливания и уволнения. Ефектът беше смайващ; всички останаха с впечатлението, че Антоан наистина се бе настанил сред сътрапезниците.
Александър се дръпна уплашен и се стовари на пода, повлече с падането си и Антоан, който загуби равновесие и падна.
- Мамо, няма ли да го целунеш? - попита Зое, вдигна баща си и го настани отново пред чинията му.
Жозефин поклати отрицателно глава, вцепенена от уплаха. Какво става тук! Наистина ли е жив? Дали не се е срещал тайно със Зое, без да разбера? Дали цялата тази нелепа сценка не е негова идея, или е само нейна? Тя седеше, без да помръдне, срещу мукаве-ния Антоан, мъчейки се да проумее.