Плашилото и армията на крадците
- Автор: Рейли Мэтью
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Плашилото и армията на крадците». Краткое содержание книги:
БАЗАТА
На свръхсекретен обект, известен като остров Дракон, забравена реликва от Студената война крие оръжие с ужасяваща мощ, което току-що е било събудено отново…
АРМИЯ УБИЙЦИ
Остров Дракон е овладян от брутална терористична организация, наричаща себе си Армията на крадците. Съдбата на планетата виси на косъм, а наблизо няма щурмови екип, който да стигне навреме и да не допусне задействането на оръжието.
ЕДИН МАЛЪК ЕКИП
Единствената надежда за света е изпитателен екип сред ледовете на Арктика, воден от капитан от Морската пехота на име Скофийлд, с позивна ПЛАШИЛОТО. Те не са щурмова група, а само шепа морски пехотинци и цивилни. Нямат необходимите средства за атакуване на укрепен остров, попаднал в ръцете на свирепа армия. Но Плашилото въпреки това ще ги поведе, защото някой трябва да го направи.
— Когато го представяте по такъв начин, не — съгласи се Дейв. Ретер определено беше пряма, помисли си той, но заключенията й изглеждаха основателни. — Може би експлозията в Москва е целяла да отвлече вниманието на света, докато са правели нещо друго — предположи той. — Може би последните два инцидента са имали за цел да ни накарат да гледаме в друга посока, докато са се приготвяли за днешното си действие в Арктика.
Ретер го погледна.
— Определено е възможно.
— Добре — рече Дейв. — Далеч не съм в течение като вас, но мисля, че малкото, което зная, може да ви е от полза. Познатият ми морски пехотинец в Арктика поиска да поровя за Армията на крадците и за някаква стара съветска полярна база на име остров Дракон. Може би именно това е обсадата, която търсите.
— Остров Дракон… — повтори Ретер. — Никога не съм го чувала.
— Базата била построена през осемдесет и пета — обясни Дейв. — Изглежда става въпрос за някакъв голям съветски център за експериментални оръжия. В разцвета си е била приоритетна цел. Почти всички клонове на военните са я държали под око, от Военновъздушните сили до ЦРУ.
Стигнаха до изхода.
На алеята чакаха две необозначени лимузини „Линкълн“ с примигващи полицейски светлини.
— Това ли е първото ви ВИП пътуване до Белия дом? — попита Дейв, докато отваряше вратата.
— И първата среща със самия президент.
— По време на онази история със супертанкера ми осигуриха ВИП пътуване — каза Дейв. — Доста бързо возене беше. Никакво спиране на светофари. Определено те кара да се чувстваш голяма клечка. Пътуващите с мен морски пехотинци ми казаха, че когато ти осигуряват ВИП превоз, трябва да гледаш за четирите неща в колата, заради които полицията никога няма да те спре — специални номера, започващи със Z, лепенка за достъп до всичко на предното стъкло, подсилени гуми и лети джанти. Ако случайно попаднеш в преследване, определено ще ти потрябват подобни екстри.
— Защо всички момчета сте толкова луди на тема коли? — попита Ретер. — Когато някой отива на среща с президента, едва ли ще тръгне да разглежда внимателно колата, с която пътува.
Двама яки мъже в костюми чакаха до лимузините. И двамата бяха с бръснати глави, което сякаш само подчертаваше внушителното им телосложение. Когато Дейв и Мариан приближиха колите, единият от тях пристъпи напред.
— Мариан Ретер? Дуайт Торнтън, Специален превоз.
Показа идентификационната си карта.
Ретер показа своята.
Торнтън кимна и отвори задната врата на първата лимузина.
Ретер спря и се обърна към Дейв.
— Беше ми приятно да се запознаем, господин Феърфакс. Може би можем да се срещнем отново при по-спокойни обстоятелства.
— Надявам се… — Дейв млъкна. — Това не са лети джанти — каза той, загледан в колелата на автомобила. Същото се отнасяше и за втората кола — имаше съответните номера, лепенки и дори подсилени гуми, но джантите си бяха съвсем обикновени.
Дейв се обърна и видя, че още двама здравеняци са се материализирали от тъмнината зад него — дискретно блокираха пътя обратно към сградата.
— Тези хора не са тук, за да те откарат до Белия дом — прошепна той. — Дошли са да те отвлекат.
Ретер погледна от Дейв към мъжа, който се беше представил като Торнтън.
Точно в този момент очите му едва забележимо трепнаха.
— Проблем ли има, госпожо?
— Сега убеди ли се? — попита Дейв.
— Аха — отвърна Ретер.
— Бягай.
Двамата побягнаха, метнаха се рязко надясно и се втурнаха към спирката на метрото, която се намираше на двайсет метра по улицата.
Двамата мъже до колите се затичаха след тях. Същото направиха и онези, които препречваха пътя към Пентагона. И четиримата извадиха в движение пистолети със заглушители.
Феърфакс и Ретер полетяха надолу по стълбите към станцията, прескочиха преградите и стигнаха платформата точно когато влакът спираше и отваряше врати.
Метнаха се вътре и се смесиха с отегчената вечерна тълпа, връщаща се от работа. Вратите се затвориха и влакът потегли миг преди преследвачите им да стигнат на платформата, зачервени и останали без дъх, скрили пистолетите под саката си и бесни, че жертвата им се е изплъзнала.