Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Оценявам твоята позиция — отбеляза Мандор, — но съм убеден, че никой в Царството на Хаоса в момента не подготвя нещо срещу Амбър. Всъщност… Бихме могли да опитаме заедно да разкрием кой стои зад всичко това. Поне донякъде.
— Аз разполагам с нужното време — каза Файона.
— А аз не — намесих се бързо. — Имам достатъчно належащи задачи.
Мандор прехвърли вниманието си върху мен.
— А моето предложение… — започна той.
— Не мога — отвърнах.
— Добре тогава. Но не успяхме да приключим разговора. След известно време ще те потърся.
— Дадено.
Файона също се обърна към мен.
— Дръж Люк под око и се опитай да разбереш какво е намислил — ми нареди тя.
— Естествено.
— Успех.
Мандор ми махна по познатия начин и аз отвърнах на поздрава му. После им обърнах гръб и тръгнах надолу по склона.
Не след дълго се озовах на едно по-закътано място и извадих Картата на Амбър. Фокусирах вниманието си върху образа и веднага щом усетих контакта, пристъпих напред. Надявах се, че ще заваря тронната зала празна, макар че този път това не беше чак толкова важно.
Появих се близо до Джасра. Някой бе успял да метне поредното наметало на протегнатата й лява ръка. Излязох в коридора. Той се оказа абсолютно безлюден и аз се отправих необезпокояван към задното стълбище. На няколко пъти чух откъслечни реплики, но ловко успях да избегна разговарящите. Накрая се озовах в своите покои, без някой да ме е усетил.
Стори ми се, че ме делят векове от онова последно петнайсетминутно дремване на дивана, преди Люк да ме пренесе в бара в Огледалния Свят с помощта на въображаемата Карта. А кога точно бе станало това? Може би преди около денонощие амбърско време, стига сметките ми да бяха верни.
Залостих вратата и се тръшнах на кревата, без дори да си събуя ботушите. Чакаха ме наистина цял куп неотложни дела, но засега не бях в състояние да се захвана с нито едно от тях. Бях се върнал в Амбър, защото все още се чувствах най-защитен именно тук, въпреки че Люк вече веднъж бе успял да ме измъкне направо от двореца.
На надарените със свръхчувствително подсъзнание често се случва да имат пророчески сън, след който да се събудят с цял куп полезни прозрения и с ясната представа какво точно да предприемат. Аз не съм между тия щастливци. Първото нещо, което усетих, след като се събудих, бе слаб пристъп на паника. Отначало не можах да осъзная къде се намирам. Слава Богу, успях бързо да се ориентирам в обстановката и после заспах отново. Когато се събудих за втори път — доста след това, както ми се стори — съзнанието ми премина към будното си състояние стъпка по стъпка. Усетих, че краката не на шега ме болят и реших да не бързам със ставането. Накрая седнах в леглото и си събух ботушите. След това смъкнах чорапите и ги запратих в ъгъла. Защо, по дяволите, повечето ми премеждия бяха свързани с толкова ходене? Намерих леген и киснах известно време краката си в него. Реших през следващите няколко часа да ходя бос.
Отново станах, съблякох се и се измих. После обух любимия си чифт „Ливайс“ и облякох една от онези тъмночервени памучни фланелки, по които толкова си падам. Майната им на всички мечове, кинжали и наметала. Поне за известно време. Небето навън бе бледо и покрито със звезди, което значеше, че спокойно може да е рано вечерта, доста след полунощ или малко преди зазоряване.
В коридора беше съвсем тихо. Тръгнах към задното стълбище. В кухнята нямаше жива душа, а в огнищата тлееха едва забележими пламъчета. Сложих на една от още топлите плочи малък съд с вода, за да си направя чай, и пътьом открих малко хляб и сушени плодове.
Докато си топлех краката на огъня, заръфал лакомо парчето хляб, усетих как нещо не ми дава мира. Тъкмо се канех да отпия от чая, когато осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да се захвана с нещо, само дето не знаех с какво. Явно след нескончаемите перипетии бездействието ми се струваше повече от непривично. Затова реших да не оставям мозъка си без работа.
Приблизително по времето, когато се нахраних, вече разполагах с няколко малки плана. Като начало отидох до тронната зала и свалих всички наметала и шапки, с които бе окичена Джасра. След това я прихванах удобно и я помъкнах към покоите си. Малко преди да достигна до стълбището, току под носа ми се отвори една врата и очите ми срещнаха мътния поглед на Дропа. Подминах го, не ми беше до среднощни раздумки.