Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Нещо такова.
— … Което според мен означава, че можете спокойно да се върнете в Амбър — довърши фразата си Мандор.
Файона му се усмихна и след това каза:
— Твоят брат е доста добре информиран.
— Връзките и в това мое семейство са доста силни. Винаги сме се грижили един за друг.
— И кой води в тази надпревара? — попита тя.
— Той, разбира се — отвърнах й аз. — Нали е по-големият ми брат.
— Разликата от два-три века обикновено не се брои.
— Вие наистина излъчвате уравновесеност, за разлика от Мерлин — каза Файона. — Не бих имала нищо против да ви се доверя, независимо от първоначалното си намерение.
— Наистина съм трогнат от жеста ви…
— Но предпочитате да не насилвате нещата?
— Именно.
— Не смятам да поставям на изпитание верността ви към трона — каза Файона. — Просто ситуацията касае в еднаква степен и Амбър, и Царството на Хаоса. Освен това не виждам възможност за сблъсък на нашите интереси.
— Не се и съмнявам във вашата прозорливост. Исках само да изясня позицията си.
Файона се обърна към мен.
— Мерлин, мисля, че ти ме излъга.
Осъзнах, че съм свъсил вежди в опита си да си припомня за какво точно съм я преметнал.
— И да съм го направил — казах аз, — в момента не си спомням нищо.
— Беше преди години — каза Файона, — когато те помолих да се опиташ да преминеш през Лабиринта на баща си.
— О — възкликнах аз и се изчервих. Интересно дали си пролича на тази странна светлина?
— Възползва се от това, което ти казах за съпротивлението на Лабиринта — продължи тя. — Престори се, че някаква сила отблъсква крака ти, но в действителност по нищо не личеше да е така.
Файона ме погледна, сякаш очакваше да потвърдя думите й.
— Е, и? — казах аз.
— Сега ситуацията е доста по-сложна, затова ще те попитам още веднъж. Престори ли се тогава?
— Да.
— Защо?
— Защото ако направех първата стъпка, щеше да ми се наложи да премина до самия край. Откъде можех да зная къде ще ме отведе този Лабиринт и до какво би могло да доведе всичко това? Ваканцията ми беше към края си и затова бързах да се прибера, за да продължа обучението си. Да ти кажа, че нещо ми пречи да стъпя върху Лабиринта, ми се стори най-елегантният начин да се измъкна.
— Мисля, че това не е всичко.
— Какво имаш предвид?
— Според мен Коруин ти е казал нещо, което ние не знаем, или ти е поверил някакво съобщение. Сигурна съм, че знаеш още нещо, но не искаш да го споделиш с нас.
Свих рамене.
— Съжалявам, Файона. Свободна си да се съмняваш в каквото пожелаеш. Щеше ми се наистина да можех да помогна с още нещо.
— Можеш — отвърна ми тя.
— Кажи с какво.
— Ела с мен и премини през новия Лабиринт.
Поклатих глава.
— Имам далеч по-неотложни задачи. Точно в момента не мога да си позволя да хукна нанякъде, за да удовлетворя любопитството към нещо, което татко е направил преди години.
— Не просто любопитство — каза Файона. — Вече ти казах, че този Лабиринт е причината за зачестилите напоследък Бури на Сенките.
— Аз пък ти посочих една съвсем логична алтернативна причина. Казах ти, че според мен тези аномалии са предизвикани от частичното унищожение и последвалото възстановяване на стария Лабиринт.
— Бихте ли ме последвали? — каза тя, после се обърна и тръгна нагоре по склона.
Свих рамене и закрачих след нея. Мандор се присъедини.
Изкачихме се до един назъбен скалист параван. Файона го достигна първа и продължи по криволичещия ръб, който го заобикаляше. Не след дълго се озовахме до мястото, където каменната стена бе прекъсната до основата си от клинообразна пукнатина.
Пристъпих напред, застанах до Файона и се загледах натам, накъдето бе вперила поглед тя. Върху едно плато, далеч под нас вляво, се поклащаше огромна черна фуния. Очевидно нея идваше онзи странен рев, който бях чул преди това. Стори ми се, че почвата в основата й е напукана. Гледах я няколко минути, но фунията не промени нито формата, нито позицията си. Накрая се прокашлях.
— Прилича ми на голямо торнадо — отбелязах. — Само дето не помръдва от мястото си.