Наследството на Карл Велики [bg]
- Автор: Берри Стив
- Серия: Котън Малоун #4
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-193-3
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на Карл Велики [bg]». Краткое содержание книги:
Рамзи се усмихна. Обичаше хората, които умеят да преговарят. Въпросът на Доротея Линдауер продължаваше да кънти в ушите му. Какво открихте там? В продължение на години не си беше спомнял за това плаване.
Колко пъти бяха слизали на брега? Четири?
Капитан Закари Алегзандър беше адски любопитен тип, но Рамзи все пак бе изпълнил заповедта за пълна секретност на мисията. Радиостанцията, която екипът му качи на борда, беше настроена на вълната за сигнала за бедствие, на която беше настроена радиостанцията на НР-1А. Такъв сигнал не беше уловила нито една от контролните станции, разположени по цялото Южно полукълбо. Именно това бе улеснило задачата им. Радиация също не беше открита. Идеята на командването беше, че сигналите за бедствие и наличието на радиация ще бъдат уловени най-добре в близост до мястото на инцидента. По онова време вечните ледове пречеха на електрониката. И тъй, в продължение на два дни те бяха прослушвали района на море Уедъл — родното място на ураганни ветрове, светещи в алено облаци и призрачен ореол около бледото слънце.
Нищо. После бяха пренесли оборудването на брега.
— Какво улови? — обърна се Рамзи към лейтенант Хърбърт Роуланд.
— Сигнал на 240 градуса! — възбудено отвърна младият офицер.
Рамзи насочи поглед към мъртвия континент, окован от дебели пластове лед. Осем градуса под нулата, въпреки че лятото наближаваше. Сигнал? Тук? Изключено! Намираха се на около шестстотин метра навътре в сушата, плоска и безлична като океана. Никой не можеше да каже дали под краката му има почва или лед. На хоризонта се издигаха голи планински върхове, стърчащи от ослепително бялата тундра като странно закривени зъби.
— Ясен сигнал, засечен на 240 градуса! — повтори Роуланд.
— Сейърс — подвикна към третия член на екипа Рамзи.
Другият лейтенант вървеше на петдесетина метра пред тях, да търси пукнатини в леда. Тук възприятията бяха постоянен проблем. Бял сняг, бяло небе. Дори въздухът беше бял от парата, която издишваха. Това забравено от бога място представляваше някаква странно мумифицирана празнота, към която човешкото око се приспособяваше почти толкова зле, колкото към пълния мрак.
— Проклетата подводница е! — извика Роуланд, заковал очи в приемника.
Рамзи все още усещаше смразяващия студ на онази лишена от сенки земя, където сиво-зеленикавата мъгла покриваше всичко за броени секунди. Експедицията им беше блокирана от лошото време, ниско надвисналите облаци и постоянния вятър. Никоя зима в Северното полукълбо не можеше да се сравни дори с един-единствен „нормален“ ден в Антарктида. Никога нямаше да забрави четирите денонощия там.
Дори не можете да си представите, беше отвърнал той на въпроса на Доротея Линдауер. Насочи поглед към сейфа. До папките лежеше стар дневник.
Правилата за плаване преди трийсет и осем години изискваха такъв дневник от командващите офицери на всички кораби. Рамзи протегна ръка и го измъкна.
30
Атланта
7:22 ч.
Стефани събуди дълбоко заспалия Едуин Дейвис. Той стреснато се надигна. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.
— Хъркаш.
Цяла нощ беше слушала хъркането му въпреки затворената врата и дългия коридор.
— Така казват — промърмори той. — Особено когато съм уморен.
— Кой ти го казва?
Дейвис разтърка очи. Лежеше облечен, мобилният му телефон беше на възглавницата. Бяха пристигнали в Атланта малко след полунощ, с последния полет от Джаксънвил. Той предложи да отиде на хотел, но Стефани настоя да спи в стаята й за гости.
— Е, не съм монах — промърмори президентският съветник.