Наследството на Карл Велики [bg]

Слезе в кабинета си на първия етаж в момента, в който мобилният му телефон иззвъня. Никога не се разделяше с него. На дисплея се появи индикация за международен разговор. Много добре. След разговора с Уилкърсън очакваше да разбере дали в провалената операция е настъпила промяна.

— За съжаление поръчаните от вас коледни подаръци няма да пристигнат навреме — обяви гласът отсреща.

Рамзи с мъка потисна гнева си.

— Причина за забавянето? — попита той.

— Складът се оказа празен. Нямаше нищо от онова, което ни трябва.

— Не е мой проблем. Платих предварително още преди седмици и очаквах бързо действие.

— Наясно сме и вземаме мерки. Пратката ще пристигне навреме. Просто искахме да ви предупредим за малкото закъснение.

— Пратете ми сметката, в случай че се наложи спешна доставка. Цената няма значение. Искам стоката незабавно и това е всичко.

— В момента проследяваме движението й. Съвсем скоро ще потвърдим експедицията.

— Дано — сухо рече Рамзи и изключи телефона.

Едва сега даде воля на вълнението си. Какво ставаше в Германия? Още ли бе жив Уилкърсън? А Малоун? Два провала щяха да му дойдат твърде много. За съжаление не беше в състояние да промени каквото и да било. Беше длъжен да вярва на оперативните си агенти. До този момент нямаха провали, дано и сега се справеха.

Включи настолната лампа. Вграденият сейф беше едно от нещата, които го бяха накарали да избере тази къща — разбира се, освен местоположението, квадратурата и обзавеждането. Сейфът не беше нищо особено, но предлагаше достатъчно сигурност както за служебните документи, които връщаше още на другия ден, така и за няколкото папки с лични архиви.

Отвори добре замаскирания дървен панел и набра кода. Във вътрешността на касата имаше шест вертикално подредени папки. Извади първата отляво. Освен че беше превъзходен убиец, Чарли Смит умееше да събира информация с усърдието на катеричка, трупаща зимнина. Най-много обичаше да разкрива тайните, които хората пазят като очите си. А тази информация Смит събираше вече две години. Част от нея подлежеше на незабавна употреба, останалата щеше да влезе в действие няколко дни по-късно.

Разтвори папката и отново огледа детайлите. Все още се учудваше на разликата между личния и обществения живот на публичните личности. И направо недоумяваше от начина, по който политиците поддържат фасадата си. Сигурно беше адски трудно. Докато инстинктите и желанията сочат в една посока, кариерата и имиджът се намират точно в обратната.

Типичен пример в това отношение беше сенаторът Атос Кейн. Петдесет и шест годишен, четвърти мандат в Сената като представител на Мичиган, женен, с три деца. Професионален политик още преди да навърши трийсет — отначало на щатско, а след това и на национално равнище. Миналата година Даниълс го беше поканил да заеме овакантения пост на вицепрезидент, но Кейн бе благодарил за доверието и бе отказал. Мотивите му бяха, че в Сената може да служи на президента далеч по-добре, отколкото в Белия дом. Цял Мичиган въздъхна с облекчение. В политическите среди Кейн беше известен като най-ревностния привърженик на компромисите в законодателството. След двайсет и две години на Капитолийския хълм Атос Кейн беше усвоил най-важните поуки. Коя бе първата? Че политиката се прави на местно равнище.