Повикът на ангела [bg]

Джонатан слезе от трамвая близо до катедралата „Грейс“112. Градът беше потънал в непрозрачна белота, която заглушаваше звуците и обгръщаше улиците с воал на тайнство. Той пресече „Пауел Стрийт“ пеша и премина още стотина метра, преди да стигне до болницата „Ленокс“.

— Очаква ме доктор Моралес — обяви на приемното гише.

Тъй като го помолиха да почака в хола, той се стовари на едно канапе и извади от джоба си листа хартия, на който беше отпечатал снимката на Алис.

Лицето на момичето не му даваше мира цял ден. Опитваше се да отблъсне спомена, да си рече, че греши, но не успяваше. Когато срещна Алис Диксън, тя беше кестенява и твърдеше, че се нарича Алис Ковалски, но носеше същия розов пуловер и имаше същата ранимост в погледа.

— Добър ден, Джонатан.

— Добър ден, Ана-Лучия — отвърна той и вдигна очи към красивата млада жена с матова кожа и кехлибарено черни коси.

Доктор Моралес излъчваше елегантност и сдържаност. Ниска на ръст, носеше отворената, за да се вижда блузата й, медицинска престилка така, че тя приличаше на опъната по тялото дреха, която дискретно позволяваше да се оцени стройният й силует.

— Ще дойдеш ли в моя кабинет?

С решителна крачка той я последва в асансьора.