Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
— Да! — отговорих веднага, защото имах и готов отговор. — Искам, първо, да посетя японски дом и, второ, да ме научите да пия чай по японски! (Имах предвид японската чайна церемония.)
Те започнаха да мрънкат… Не бяха готови с отговора, който, ако го дадеха, трябваше да го изпълнят. Бях поискал невъзможното. Заплаших ги:
— Две неща ме доведоха в Япония — казах. — Японският дом и японската чайна церемония. И ако не ги видя, все едно, че никога не съм бил във вашата страна!
Човек, когато пътува по света, обича да преживее нещо невероятно.
Заминахме си от Осака. Бях в Япония тук и там, с кораб и без кораб. С онзи именно плавателен съд една ранна утрин акостирахме на пристанището в Отару.
Ние, пътниците, се бяхме опрели върху преградите на борда и наблюдавахме приближаващия се бряг. Един от нашите извика: „Земя!!!“ — на шега. Той го направи като актьор с интелект, който върти кървави очи и размахва нож, за да изколи света, а в същото време намига на публиката и се усмихва скришом, с което иска да каже: „Театър е това, братлета, театър…“
Сушата се приближи до кораба и на него не му остана друго, освен да акостира. На пристанището встрани стърчаха трима души: кметът на града, секретарят и навярно „онзи“, на когото викаха „представител на кметството“. Те чакаха капитана. Точно срещу кораба няколко хиляди посрещачи със знамена и плакати очакваха… кого мислите? Мен?! Върху плакатите пишеше… името ми. Моето име. Кръвта ми се покачи в главата. Розовото ми лице почервеня. Не съм преживявал по-голям ужас. Боже! Навремето исках да се отказвам от името си… та дано ми потръгне в живота. На брега се вееха знамена и плакати… От вълнение не можех да намеря джобовете на панталона, за да си скрия ръцете.
Слязох от кораба и застанах срещу посрещачите си. Народът ми се кланяше.
Почаках доста, докато японците се изправят отново. Един от посрещачите попита:
— Вие ли сте Сейко…(в)? Казаха ни, че след двадесет дни ще пристигнете с кораб на пристанището в Отару.
Покашлях се, преглътнах и рекох:
— Аз съм.
Като чуха това, японците се разшумяха, развяха знамената, плакатите с името ми. И пак започнаха да се кланят.
Докато народът се вълнуваше, опитах се да разгадая загадката. Защо? Откъде тези хора са узнали за пристигането ми?
Издебнах момент и попитах:
— Мога ли да знам на какво дължа вниманието към моята скромна особа?
— На един човек — отговориха ми японците.
— Какъв човек?
— Дойде от Осака със самолет. И донесе в Отару вашите желания.
— Той по работа ли е идвал в Отару? Да не би да е идвал тук по своя работа?
— Пристигна нарочно заради вас. Каза ни за вашите две желания — да посетите дом, да се научите да пиете чай. И отлетя обратно.
Той не е бил обикновен човек! Проверил е разписанието на кораба, качил се е на самолет, долетял, предал искането ми. И отлетял. Това е все едно да разговаряш с японец в Пловдив, който възнамерява да види делфин. Й ти да си купиш билет за влака, да се друсаш до Варна, да разговаряш с директора на делфинариума, да му кажеш: „Слушай, така и така… един там иска да види делфин, а ние в Пловдив нямаме делфини. Виж там, покажи му…“ И — ха обратно.
Аз дори и името на японеца не можах да науча.
Благородно неизвестно на мен лице. Как фино се настани в мозъка ми за цял живот. Японецът се грижеше за впечатлението на чужденеца от неговата страна.
— За съжаление не можем да ви научим да пиете чай — каза представител на посрещачите. — Ние самите 10 години се подготвяме за това. А вашето време в Отару е малко.