Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Разговорите за Страната на изгряващото слънце ни пленяваха. Те раздухваха желанието ни да създадем (край масата) една макар и малка въображаема идеална държава, където да живеем по-добре.
Държава би могла да се изгради в течение на време, с желанието и труда на преобладаващото мнозинство. А страна като Япония — буквално от всички японци. И в столицата ни донякъде се увлякоха по нашата идея. Искаха да построят малка Япония в парк, но, изглежда, увлечението им беше прекалено силно, защото от четиридесетте вишневи дръвчета, подарени ни от Япония, останаха седем. Изкрадоха ги, за да уредят японски градинки в домовете си — за самочувствие.
Случваше се да пропеем и на погребение.
Моята съпротива срещу цифрите осезателно се чувстваше, когато трябваше да разказвам или описвам спомени от пътешествията ми в Япония. По наше време обаче допускаха фактологически неточности, когато говореха или пишеха за тази… добре — за онази страна. Това ни вбесяваше и ние — искахме или не — протягахме ръка и към сухата фактология.
Идеята ни за усъвършенствана държава се облягаше на реално съществуващата Япония. Излагахме истински цифри и факти за Страната на изгряващото слънце. Нравствено импотентни хора в бара казваха „знам“. Можеха да съобщят на друг, че и той да научи. И спираха. Вместо да кажат „свърших“ (тази работа), много често се измъкваха с израза „съдействах“ (друг да свърши работата). Всичко така беше направено, че да не работиш. Самоинициативните подлежаха на наблюдение. Те бяха смутители на реда. Ние се ядосвахме… И се насочихме към фактологията, вместо да се придържаме към художествения образ.
В разговорите прибавихме декор от цифри. Стремяхме се да оставим документ за Япония, тъй като хората се лутаха най-вече в легенди за нея. При това прибавихме към спомена точни цифри и факти. Не исках, като ме зърнат познати по улицата, да казват: „Вижте го! Оня минава!“ Човек трябва да живее честно. Фактологията за съвременна Япония нямаше да изкриви творчеството със сухотата си. Пък и „пътепис“ беше това — миришеше на земя и приличаше на цифра.
Някои хора нямаха точна представа за Япония, допускаха характерна грешка: бъркаха времето. Приписваха на японеца качества от епохата на шогунството, като пренасяха във въображението си страната и народа й далеч назад в историята. След прочит на няколко книги за дълбоката японска древност, след като хвърли око на няколко вестникарски статии и като изгледа по телевизията две-три серии от многосерийния филм „Шогун“, човек си създаваше погрешна представа за съвременния японец.
Има хора, които смятат, че самураите в Япония са живи и се радват на добро здраве.
Разбрахме, че ако изчерпим темата за Япония, можехме да станем уязвими с половинчата информация за страна, която непрекъснато се движи, да пресушим извор на удовлетворение. Тогава самите ние нямаше да имаме право на удовлетвореност. Увлякохме се в употреба на цифри и факти, сякаш се готвехме да полагаме изпит по география. Разговорите ни имаха познавателен характер. Тази форма на изразяване беше компромис от моя страна — за сметка на изяществото. Така е, когато те ядосат. И ето какво следцифрово напрежение се получаваше понякога:
Страната е устремена от север на югозапад. Северният голям остров Хоккайдо е на по-малко от 45 километра от Корея. Площта на Япония е 377 728 квадратни километра. Архипелагът прилича на водно конче, гледано върху географската карта. „Дъгата“ е дълга три хиляди и осемстотин километра от север на юг… колкото е и от юг на север, нали?
На най-големия остров Хоншу се намират основните големи градове на Япония. Там е Токио. Йокохама е главно пристанище. ОсакаКобе е важен търговски и индустриален център. Най-известният връх е Фуджи. „Планината Фуджи“ и „Фуджияма“ е едно и също. „Яма“ означава планина. Върхът е висок 3776 метра. Срещал съм го записан като по-нисък и съм се озадачавал. Върховете не трябва да се подценяват.
По едно време страшно се нервирах на моите слушатели, които с въпросите си ме приковаваха макар и към относителна сухота. Повечето цифри непрекъснато се променяха. Казах:
„Абе, я си вземете справочници! И сами прочетете цифрите и фактите!“
Но те рекоха:
„А, а, а!…“
Една голяма част от насядалите предпочитаха сухи цифри и голи факти пред всяко талантливо изображение. Без реални данни за Япония едва ли можехме компетентно и успешно да изградим нашата въображаема държава — край масата в Млечния бар. Цифрите и фактите се превърнаха в научен подход към материала, с който боравехме. Любопитния ми каза сърдито: „Пък пътеписец си в края на краищата!“ Влиянието на нравите, обичаите, психиката и социалната етика на японците върху нас — доколкото ги имаше обобщени — беше поразително. И добре че енергийният източник излъчваше далеч — докато лъчението стигнеше в Млечния бар, губеше по пътя част от себе си.