Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Остроумието й е главно нейно оръжие (в Япония не е разрешено да се носи оръжие). Разбира от литература, превъзходна домакиня. Носи красива висока прическа. Или се омъжва, или намира покровител — един. Ако се омъжи, става прекрасна съпруга, жизнерадостна, весела и умна.
Гейшата е свързана предимно с увеселителното заведение. Ролята й: трябва да играе на сцена, върху която вече нищо не може да се направи. На нея тя постига още нещо.
ВИТРИНАТА
Японците правят мостри на всичко, което се яде и пие. Производството им е цяла индустрия. Витрините грабват погледа. Няма разлика между изложеното в тях и онова, което се продава. Показаното на ресторантската витрина не е самото меню, подредено в чиниите, дето в началото дига пара, а после може и да мухляса, а номерирано изображение, изкуство на пластмасите, умение да създаваш натюрморти в чиния. В началото не се досещах, че продуктите на менюто за деня, изложени на витрините, са от изкуствена материя. Забелязах това едва в подземния град на Саппоро. Светлината падаше под специален ъгъл. И нещо ми лъсна в окото. Видях на витрината меню, в което имаше домати, картофи и стръкче магданоз. В чинията домат беше цепнат по средата!… Личеше семка, разрязана на две, сякаш приготвена за изследване с напречния си разрез. Имаше три белени и обварени картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше забито стръкче магданоз. То беше боднато от дясната страна на обеления обварен картоф — и гледаше наляво, със седем листенца.
Касата на ресторанта понякога се намира до самата витрина — от вътрешната страна. Можеш и с пръст да поръчаш, да си платиш. Японецът, като види касовата бележка, ти носи онова, което си посочил с пръст от витрината. Макар че обикновено се плаща на излизане. Японецът е свикнал да урежда сметките си след услугата!… Веднъж в София, на излизане от трамвая, познат японец ме попита: „На кого да дам билета?“
Чинията, в която сервираха менюто, е весела, шарена. В нея видях картина, която ме порази за кой ли път в онази страна. Имах чувството, че гостоприемният народ тук няма друга работа, освен да те приеме и докато стоиш там, да те побърка. А когато те изпраща, да те трогне до сълзи. Защото май че японецът ми беше донесъл чинията с менюто не от кухнята, а от витрината с продуктите от изкуствена материя, за да се нахраня! В нея имаше домати — червени на цвят, бели картофи и магданоз със зелени листенца. Продуктите в чинията бяха подредени както на витрината — и на големина, и на цвят: досущ същите. Три картофа, от които единият доста по-голям. Върху него стърчеше стръкче магданоз, боднато от дясната страна на картофа, и гледаше наляво. То имаше седем листенца. Доматът беше така цепнат в средата, че семка в него беше разрязана на две… Само дето от чинията пред мен се дигаше пара. Готвачът беше повторил картината от витрината в моята чиния.
Японците работеха с всички цветове на небесната дъга и с безброй много полутонове. Стоките приличаха на цветна експлозия. Официалната (тоест точната и проверената) статистика даваше данни, че на пазара в страната червеният цвят се беше появил в триста осемдесет и пет нюанса?!… И се размислих върху сивия цвят, с който беше боядисан животът ми. Оттук нататък сивото, което също имаше свой чар, не ми напомняше за живот. Сивото започнах да свързвам с черно.
Витрината заради витрината за мен стана фикс идея, сапунен мехур. И голяма лъжа… изложена на показ. В Япония, ако исках, можех да изям всички експонати, които бяха от найлон! И не само защото японецът в ресторанта е всецяло на твое разположение, а там ти — клиентът — си господар на онзи господар. Ако собственикът на ресторанта ми откажеше да вкуся нещо в заведението му, можех да се облегна на законите и наредбите в онази страна и… Но японците не позволяват да се стигне дотам. Те просто свалят онова, което не съществува в магазина.
Витрината в Япония — покана за автентичност. Вълнувах се, защото в онези години витрините у нас изглеждаха богати и разкошно подредени, като при самоизмама, а рафтовете в магазините — почти празни. Най-популярната дума — „няма“.
ПЪРВАТА БЪЛГАРКА, ОМЪЖЕНА ЗА ЯПОНЕЦ
През зимата на хиляда деветстотин четиридесет и втора година по нашите места падна дебел сняг. Небето беше решило — което, където се намира, там да си остане. Влаковете на гара Пловдив не могат да се движат. Японец стои на перона. И нито напред, нито назад. Не може да се ориентира, захвърлен от съдбата, която е решила нещо да се случи с него и го задържа. Снегът трупа. Всичко е бяло. По едно време влакът потегля, но затъва дълбоко в преспите. Повече не може да се движи напред и се връща на гарата. Японецът влиза в ресторант „Молле“, за да се постопли, да вечеря и да помисли какво да прави. Ресторантът е пълен с народ. Свободни маси няма и той стои до вратата. Тук-там се вижда празен стол. Но японецът не сяда на маса, заета вече от друг. Възпитанието не му позволява.