Деветте принца на Амбър [bg]

Справи се със следващите двама с нов приток на енергия. Поисках с вик друг кинжал и той ми бе подаден отнякъде по колоната.

Подържах го в готовност, докато движенията на Блийс отново започнаха да се забавят и тогава го хвърлих по мъжа, с когото се биеше.

Той точно се навеждаше, когато кинжалът полетя и по тази причина го улучи с дръжката, а не с острието. Ударът, обаче, беше по главата, Блийс веднага блъсна рамото му и гвардеецът падна. Следващият скочи напред и, макар че се наниза върху меча на Блийс, успя да го повлече със себе си и те полетяха заедно в пропастта.

Инстинктивно, почти без да съзнавам какво върша, като все пак напълно уверено взех едно от онези решения, в които човек действа за част от секундата, а после разсъждава над тях, бръкнах с лявата си ръка под колана, измъкнах оттам моята колода с Фигурите, хвърлих ги към Блийс, който сякаш бе увиснал във въздуха за миг — толкова бързо реагираха мускулите и възприятията ми — и му извиках:

— Хващай ги, глупако!

И той ги хвана.

Нямах време да видя какво стана по-нататък, защото трябваше да отбивам и нападам.

Така започна последният етап от изкачването ни по Колвир.

Нека кажа само, че успях да стигна догоре и бях силно задъхан, когато воините ми се струпаха около мен на върха, за да ми помогнат да разчистим площадката.

Обединихме силите си и започнахме да настъпваме напред.

Отне ни един час, за да стигнем до Голямата арка.

Минахме през нея. Влязохме в Амбър.

Където и да се намираше Ерик, сигурен бях, че изобщо не е допускал възможността да стигнем толкова далече.

А се питах и къде ли беше Блийс? Дали бе сварил да извади някоя Фигура и да я използва, преди да падне на дъното! Предполагах, че никога няма да узная.

През цялото време си бяхме надценявали силите. Сега противникът многократно надвишаваше броя ни и единственото, което ни оставаше, бе да се бием, докато можем да издържим. Защо бях постъпил така глупаво да хвърля картите си на Блийс? Знаех, че той не разполага с негови и действието ми бе продиктувано от чувство за отговорност, развито вероятно в годините ми прекарани на сянката Земя. Но аз можех да ги използвам за собственото си спасение, ако нещата потръгнеха зле.

Нещата потръгнаха зле.

Продължихме да се сражаваме до спускането на здрача и вече бяхме останали само шепа хора.

Гвардейците на Ерик ни бяха обградили на място, отстоящо на около хиляда метра от арката и все още се намирахме далече от двореца. Можехме само да се отбраняваме и един по един загивахме. Претърпели бяхме поражение.

Луела или Дирдри щяха да ми дадат подслон. Защо бях постъпил така?

Убих още един гвардеец и изхвърлих въпроса от ума си.

Слънцето залезе и мрак обгърна земята. Броят ни бе намалял до няколкостотин души и не се бяхме приближили особено до двореца.