Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
Кат се плъзна по фронтона, пребяга бързо през покрива, прескочи тясното пространство, за да се прехвърли на отсрещния покрив, както винаги поглеждайки с пренебрежение бездната под себе си. Той бързаше, прехвърляйки се от покрив на покрив като призрачен фантом, носещ се грациозно от фронтон до комин и оттам до водосточна тръба, навлизайки все по-навътре в поквареното сърце на Квартала на крадците. След около половин час скокна на един по-нисък покрив с изглед към доковете и се взря в тъмните води на река Отъм.
Серпантините от мъгла се виеха над мудните й води, които криволичеха през Квартала на крадците. Реката прорязваше по-голямата част от града и преминаваше през три от кварталите му. Независимо дали бе заледена или не, тя бе най-простият начин за превозване на стоки в Пристанището на мъглите. По нея се плъзгаха шлепове по всяко време на деня и нощта. Кат наблюдаваше щастливо как те се движеха с горящи въглища и носовете им бавно си проправяха път през мрака с един-единствен фар върху кърмата, блестящ като запалено въгленче в нощта.
Смъкна се по една хлъзгава подпора и скокна мълчаливо върху дока. Укри се в сенките и предпазливо се огледа. Встрани от него бяха наредени около десетина щайги готови за товарене, но наоколо не се забелязваше жива душа. Дори толкова рано вечер никой не се осмеляваше да се излага на студа, освен ако не бе крайно наложително. Пристанищните докери сигурно се бяха скупчили около някой мангал в най-близката хижа. Измръзването бе обичайният риск за онези, които работеха в доковете на Пристанището на мъглите. Заплащането беше щедро, ала такова следваше и да бъде. Кат никога не би се изкушил да върши такава работа. Скрит в сенките, той търпеливо изчакваше мудното влачене на шлеповете край него. Дългите плоскодънни лодки изплуваха като огромни зловещи плаващи ковчези от мъглата. Ледът, сковал повърхността на водата, плачеше и се трошеше под стоманените им носове. Кат наблюдаваше и изчакваше. Накрая един шлеп мина съвсем близо до дока, Кат избра подходящ момент, скокна от мрака и се приземи спокойно на борда му. С лекота, усвоена от дългата практика, се шмугна под един дрипав насмолен брезент, покриващ половината от шлепа, намери си подходяща вдлъбнатина и се скри. Шлепът се носеше по реката от Квартала на крадците към Търговския квартал.
Кат лежеше по гръб в мрака и спокойният ритъм на водата го успокояваше. Той обичаше да пътува с шлеп. Покритието му бе смешно, но така бе по-сигурно за него. Докато някой от екипажа не го откриеше. Той лениво се протегна. Шлепът щеше да го отведе до Галоутрий Гейт след доста време. Веднъж работата му да не бъде толкова сложна. Ако всичко вървеше добре, щеше да пристигне за час.
Гробището Галоутрий Гейт бе зле осветено и лошо поддържано и дори тежката миризма на тамян, която се разнасяше от близката църква, не можеше да пропъди зловонието. Единствената виеща се пътечка сред гробовете бе покрита с чакъл и обградена с чепати, чворести дървета, чиито бодливи клони се поклащаха неспокойно от вятъра. Избуялата трева полупокриваше занемарените гробове, а стената на високата ограда бе обвита с бръшлян. Каменните плочи и паметниците ярко блестяха под лунната светлина и стърчаха в мъглата като бледи, мълчаливи тревожни призраци.
Макар да бе късно, неколцина мъже копаеха гроб. Загърнати в кожи и дебели наметала, те атакуваха втвърдената земя с ентусиазъм, навярно защото свиването на мускулите ги затопляше. Капитан Старлайт ги наблюдава известно време, след което се обърна отегчен. Крадецът закъсняваше, а студът безмилостно ръфаше. Той се загърна в наметалото си, облегна се на един висок каменен паметник и погледна часовника на лявата си китка. Беше почти десет и половина. Прокле мислено Сайдър и нейния крадец и отпи глътка гъст топъл бульон от джобната си манерка.
„Гибелен огън“ бе развалина, а с високата техника, която се срещаше по-рядко и от златото на тази шибана планета, Старлайт бе загазил здравата. Той бе разпуснал екипажа и членовете му се бяха разпиляли из града, който ги бе погълнал. Бегълците се бяха пръснали — бяха се погрижили за тях по един или друг начин. Сега Старлайт бе останал сам, без никакви задължения и отговорности освен към самия себе си. За пръв път през съзнателния си живот бе свободен и ненавиждаше това свое ново състояние. Имаше чувството, че е гол. Бе фалирал. Корабът и технологията му бяха конфискувани заради пристанищните такси. Останали му бяха само скъпоценностите и плячката, с която се бе сдобил от пътниците по един или друг начин. Старлайт се намръщи. Никой нямаше право да се оплаква. Той не бе контрабандист или бунтовник, а само капитан на звезден кораб, попаднал в лош час на лоша планета. Бе спасил толкова хора от екипажа си, колкото бе могъл, в замяна на това бе загубил кораба си. Затова имаше право да се облагодетелства и той. Ако пристанищният директор Стийл не го обереше до шушка. Старлайт тръсна глава сърдито. Единственото, което имаше смисъл според него, бе да посъбере малко пари, с които да си купи пътнически билет за някой от контрабандните кораби и да се махне от тази планета. От всичко, на което бе станал свидетел досега, излизаше, че Пристанището на мъглите имаше зъл и негостоприемен дух, за да остане тук.