Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Затова казах:
— Добре, нека видим. Платът е добър. Можем да започнем с него. — И продължих оттам. — Изпратете ми един чифт от тези — поръчах им, — а ние малко ще ги пооправим и ще видим какво можем да направим, за да ги превърнем в малко по-подходящи за сражение. — И така, взех това, което наричаха „тропически работни дрехи“, поставих джобове за багаж на панталоните и два големи джоба с басти на ризата. Поставих горните джобове на ризата под ъгъл за по-лесен достъп, когато се носи екипировка, добавих еполети и илици за копчета на кръста, за да може блузата да се събира. Ръкавите можеха да се навиват, ако нямаше комари наоколо и времето позволяваше.
Лека-полека и с наша помощ интендантството се снабди с униформа, подходяща за джунглата на Виетнам — макар никога да не признаха, че са имали нужда от нея.
Но да се постигне това беше много трудно. Само документите, необходими за създаването на униформа за джунглата, тежаха много килограми. И с първата пратка униформи пристигнаха заповеди те да бъдат носени само в полеви условия и само от специалните сили.
Разбира се, това се промени оттогава.
За армията на Съединените щати беше голям късмет, че когато накрая многобройни американски войски бяха изпратени във Виетнам, тропическата полева униформа, която ние изработихме за специалните сили, беше достъпна за общо ползване.
Докато Бил Ярбъро ковеше своя нов тип войник, „големите“ сухопътни сили продължаваха по своите по-конвенционални пътища и гледаха с все по-голяма неприязън на странната операция в Северна Каролина, одобрявана от президента и получила значително финансиране („Това, което те получават, аз губя“ — военните винаги действаха в стила на нулевата сума), и с нейното разрешение да лишава най-добрите части от най-добрите им мъже — особено от най-добрите им войници, — като ги „измъква от армията“, както се изрази един генерал с четири звезди.
Генералите започнаха да изразяват помежду си недоволство от повишенията на „зелените барети“ и „частната армия“ на Бил Ярбъро. Тези разговори така и не добиха публичност, но се създаваше консенсус в полза на изпитаното и истинското: „Те хранят войниците с лаоска храна там долу, във Форт Браг. За какъв дявол? Огневата мощ печели войните. А не гнусната храна.“ Или по-общо: „Те вървят по свой собствен път там долу. Не зачитат правилата. Вършат нещата по свой начин, а не според армейските правила.“
Някои от тези обвинения не бяха неоснователни. Макар Ярбъро никога да не нарушаваше правилата, той все пак ги изкривяваше и където в тях имаше пролуки, той се промъкваше през тях. Стриктната интерпретация на правилата нямаше да бъде в негова полза.
Когато се защитаваше обаче, той никога не беше нечестен. Щом се налага да импровизираш, е почти неизбежно да заобикаляш правилата. Фактически трудно е да си представим друг начин за създаване на организация, каквато правилата никога не са предвиждали.
Неодобрителните тенденции достигнаха кулминацията си скоро след убийството на Джон Кенеди. Генерал X. К. Джонсън, новият началник-щаб на армията с много традиционно мислене (той пое поста от генерал Максуел Тейлър, когато Тейлър стана посланик в Южен Виетнам), бе един от онези генерали, които просто не разбираха новата порода войници. Той се тревожеше много от това, което вършеше Ярбъро. Според генерала той се измъкваше с прекалено много нарушения на правилата.
Решението на Джонсън: трябваше да покаже на Ярбъро кой командва парада. Армията имаше няколко йерархични нива между Ярбъро и президента. Според Джонсън Ярбъро ги пренебрегваше.
В действителност Джонсън беше добър и почтен човек, а също и герой — японски военнопленник през Втората световна война. Преди да започне да действа, той посети Ярбъро и си тръгна много впечатлен.
— Знаеш ли — сподели Джонсън с друг генерал приятел, — той е събрал дяволски добър боен екип.
Въпреки всичко Ярбъро трябваше да си ходи. Освен това заемаше поста цели четири години. Време беше да бъде преместен.
Дотогава Ярбъро бе получил и втората си звезда на генерал-майор и го изпратиха в Корея, където представляваше ООН като старши член на военната комисия по примирието в Панминчжон. Там той работеше със севернокорейските и китайските делегации така, както можеше да го подготви само опитът му в специалните сили. Работата изискваше не само умения за водене на преговори, но също и умения за психологически операции и пропаганда. Повечето наблюдатели го нарекоха най-неотстъпчивия преговарящ, пред когото комунистите се изправиха в Панминчжон.