Портата на Птолемей

В сравнение с тях Птолемей наистина беше силен. Нямаше спор, царският син би бил много уязвим, ако господарят ми решеше да го свали от власт.

Времето минаваше. Аз гледах и чаках.

Царският син си намери хора. Платиха се пари. През една осветена от луната нощ четирима убийци се прокраднаха през дворцовите градини и посетиха господаря ми. Както може би съм споменал, тяхното посещение не трая дълго.

Царският син беше взел предпазни мерки и се намираше далеч от Александрия през въпросната нощ. Бе излязъл на лов в пустинята. Когато се върна, първо бе поздравен от ято лешояди, които описваха кръгове в небето над Крокодилската порта, а после и от обесените трупове на трима убийци. Краката им се отъркаха в украсата на колесницата при влизането му в града. С изпъстрено в бяло и алено лице, принцът се оттегли в покоите си и не бе видян с дни.

— Господарю — казвах, — животът ти си остава в опасност. Трябва да напуснеш Александрия.

— Това е напълно невъзможно, Рекит. Както знаеш, библиотеката е тук.

— Братовчед ти е неумолим враг. Ще опита отново.

— И ти ще си тук да го предотвратиш, Рекит. Имам пълна вяра в теб.

— Убийците бяха просто хора. Следващите, които ще дойдат, няма да са хора.

— Сигурен съм, че ще се справиш. Налага ли се да клечиш така? Това ме притеснява.

— Днес съм дяволче. Дяволчетата клечат. Слушай — рекох, — увереността ти в мен е много приятна, но, честна дума, мога да мина и без нея. Точно както мога да мина и без да се намирам на огневата линия, когато някой марид ти почука на вратата.

Той се изсмя приглушено в чашата си.

— Марид! Мисля, че надценяваш способностите на нашите дворцови магьосници. По-скоро си мисля за еднокрак моулър.

— Братовчед ти хвърля мрежите си по-далече. Той пие дълго с римските посланици, а Рим, доколкото чувам, е мястото, където в момента е истинското действие. Всеки пишман-магьосник, оттук до река Тигър, се е разбързал натам в търсене на слава.

Птолемей сви рамене.

— Значи братовчед ми сам влиза в джоба на Рим. И защо им е да ме нападат?

— Така той завинаги ще им е длъжен. А междувременно аз ще съм мъртъв. — Раздразнено изпуснах едно облаче сяра. Нехайната вглъбеност на господаря ми в ученето можеше да бъде доста дразнеща.

— За теб няма значение — извиках. — Можеш да призовеш колкото си искаш от нас, за да си опазиш кожата. А това, което понасяме ние няма никакво значение. — Свих криле върху муцуната си подобно на обиден прилеп и увиснах на тавана на спалнята.

— Рекит, два пъти вече си ми спасявал живота. Знаеш колко съм ти благодарен.

— Думи, думи, думи. Хич не ти иде на акъла за това69.

— Това едва ли е справедливо. Знаеш насоката на моята работа. Искам да разбера механизмите, които ни разделят, нас — хората и вас — джиновете. Опитвам се да възстановя баланса, да изградя доверие между нас…

— Да бе, да. А докато го правиш, аз ти пазя гърба и ти изхвърлям нощното гърне.

— Сега вече си измисляш. Анхотеп прави така. Аз никога не съм…

— Говоря фигуративно. Искам да кажа, че винаги, когато съм във вашия свят, аз съм заклещен. Ти командваш. Доверието не влиза в сметките. — Дяволчето го изгледа свирепо през мембраната на крилото си и изригна още един серен облак.

— Ще спреш ли с това? Трябва да спя в тази стая довечера. Значи се съмняваш в моята искреност, така ли?

— Ако искаш мнението ми, господарю, всичките ти приказки за помирение между нашите народи са просто въздух под налягане.

— Така ли? — Тонът в гласа на господаря ми се втвърди. — Много добре, Рекит, това го приемам като предизвикателство. Вярвам, че проучванията ми вече са на етап, в който вероятно мога и да действам освен да говоря. Както знаеш, изучих историите на северните племена. Практиката там е магьосниците и духовете да се срещат по средата. От това, което ти и другите ми разказахте, смятам, че мога да стигна малко по-далече от тях. — Той захвърли чашата си, стана и закрачи из стаята.

Дяволчето отпусна неспокойно криле.

— Какво искаш да кажеш? Не ти следвам мисълта.

— О, няма да ти се налага — каза момчето. — Точно обратното. Когато съм готов, аз ще те следвам.