Мъртви на прага
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртви на прага». Краткое содержание книги:
Погледнах Дилия. И Дилия ме погледна. Двете изобщо не си приличахме, но точно в този момент мислехме еднакво.
— Какво смяташ, Дилия? — попитах я. — Колко време ще отнеме?
— Ще му излезе през носа — каза тя. Имаше по-светла коса от моята, благодарение на фризьора си, и перфектен грим, но дрехите й изглеждаха семпли и удобни: спортен панталон в цвят каки и тениска с надпис „Строителна фирма «Шъртлиф»“. — В момента довършва една къща на „Робин Ег“. Може да започне твоята кухня, преди да е поел една друга къща в Кларис. Така че… да кажем, три-четири месеца и ще имаш годна за ползване кухня.
— Благодаря, Дилия. Трябва ли да подпиша нещо?
— Ще подготвим приблизителна сметка за разходите. Аз ще ти я донеса в бара, за да я огледаш. Ще включим и новите електроуреди, защото ги вземаме с отстъпка от търговеца. Нося една примерна сметка за ремонт, който правихме преди около месец; твоята ще излезе горе-долу толкова, така като гледам…
— Имам сумата — отвърнах спокойно аз, макар че дълбоко в себе си изпищях до небесата. Застраховката нямаше да ми стигне. Щеше да се наложи да използвам и голяма част от парите, които държах в банката.
Трябваше да съм благодарна, припомних си аз, че Ерик ми изплати цялата уговорена сума. Сега нямаше нужда да вземам заем от банката или да продавам земя, или да предприемам друго такива драстични мерки. Просто трябваше да приема, че тези пари минават набързо през банковата ми сметка и нямат намерение да се застояват. Та аз дори не ги бях виждала, просто ги пазих известно време.
— С Алсид близки приятели ли сте? — попита Дилия, след като приключихме служебния разговор.
— Понякога — признах аз след кратък размисъл.
Тя се изсмя. В дрезгавия й кикот имаше нещо магнетично. Мъжете се обърнаха едновременно; Рандал с усмивка, Алсид — с недоумение. Намираха се твърде далеч и не чуваха какво си говорим.
— Ще ти кажа нещо — прошепна Дилия Шъртлиф. — Но нека си остане между нас и градинската ограда. Секретарката на Джаксън Ерво, Кони Бабкок… познаваш ли я?
Кимнах. Веднъж се отбих в офиса на Алсид и я видях. Дори разменихме няколко думи.
— Тази сутрин я арестуваха по обвинение за кражба от фирма „Ерво&Син“.
— Какво е откраднала? — наострих уши аз.
— Точно това не проумявам. Хванали са я да изнася някакви бумаги от кабинета на Джаксън Ерво. Не служебни документи, а лични, така поне разправят. Жената твърди, че са й платили да го направи.
— Кой?
— Някакъв мъж, собственик на магазин за мотоциклети. Това говори ли ти нещо?
И още как, особено след като знаех, че Кони Бабкок не само работеше за Джаксън Ерво, но и спеше с него; и особено след като внезапно осъзнах, че на погребението Джаксън бе взел със себе си Кристин Лараби — чист върколак и влиятелна фигура, — вместо обикновената жена Кони Бабкок.
Дилия продължаваше да нищи тази история, а аз стоях до нея, потънала в размисъл. Джаксън Ерво несъмнено бе умен бизнесмен, но глупав политик. Защо му е било нужно да вика полиция? Арестуването на Кони привличаше общественото внимание и излагаше върколаците на опасност от разкриване. Едно толкова потайно общество не би си избрало водач, който не е в състояние да подходи към проблема с финес и далновидност.
Съдейки по Алсид, който продължаваше да обсъжда ремонта на собствената ми кухня в мое отсъствие, липсата на финес в това семейство се предаваше по наследство.
Намръщих се. Внезапно ми хрумна, че Патрик Фърнан би могъл да е достатъчно хитър и подъл, за да инсценира цялата тази работа — да предложи пари на отхвърлената Кони, за да открадне лични документи от стария Ерво, с надеждата, че Джаксън ще реагира прибързано и веднага ще извика полиция. Нищо чудно Патрик Фърнан да бе доста по-умен, отколкото изглеждаше, а Джаксън Ерво — доста по-глупав и крайно неподходящ за водач на глутница. Опитах се да пропъдя тревожните си подозрения. Алсид не обели и дума за ареста на Кони. Явно смяташе, че това не ми влиза в работата. Или бе решил (и то съвсем правилно), че имам достатъчно грижи на главата. Отказах се от размишленията и отново се върнах в реалността.
— Дали ще забележат, ако си тръгнем? — попитах Дилия.
— О, да — отвърна тя. — На Рандал може да му отнеме минута, но ще се огледа за мен. Чувства се изгубен, ако не съм наоколо.