Сънища за богове и чудовища
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712435
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънища за богове и чудовища». Краткое содержание книги:
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали. Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи...
Историята на Кару и Акива свършва тук. Една приказна история, в която демоните не са толкова страшни, а ангелите не са това, за което ги мислим.
- Кажи на Зузе и Мик, че веднага се връщам - каза тя на Исса и тръгна да търси Вълка.
26. Кървене и разцвет
Някъде около седем сутринта, повече от двайсет и четири часа откакто се беше събудила с писък, Елиза се поддаде на изтощението и се гмурна право в съня.
Той започна както обикновено с небето. Във всеки случай беше небе. На пръв поглед обикновен син простор, поръсен с облаци - нищо особено. Но в съня си Елиза знаеше нещо повече от това. Усещаше го и го разбираше, както често става в сънищата - без да му мисли много-много или да се съмнява. Това не беше плод на нейната фантазия или измислица, не и докато беше част от него. Сякаш се разхождаше покрай граничната бразда на познатата част от своето съзнание, преминавайки постепенно на някакво по-дълбоко и непознато, но не по-малко реално ниво.
Първото, за което си даде сметка Елиза, бе, че това небе е специално и че е много, много далечно. Не далечно като Хаити. Нито като Китай. Толкова далече, че не се поддаваше на определение чрез обичайното й познание за вселената.
Тя го гледаше, сдържайки дъха си, в очакване нещо да се случи.
Надявайки се да не стане.
Страхувайки се, че няма да се размине.
Също като разкаяние, думите надежда и страх бяха напълно неуместни да се опише интензивността на чувствата в съня. Обикновените надежда и страх бяха нещо като аватари на тези тук - просто предъвкани превъплъщения на толкова чисти и ужасяващи емоции, които биха ни смазали в реалния живот, биха оголили съзнанието ни и биха ни довели до лудост. Дори в съня усещането на Елиза бе като че всеки момент ще се пръсне - жестоко, непоносимо напрежение от това очакване.
Наблюдавай небето.
Ще се случили?
Не може. Не трябва.
Не трябва не трябва не трябва.
В гърлото й се надигна давещо ридание. Молитва си проправи път през безнадеждното й отчаяние, кънтяща като изтръгнат от цигулка звук, извличайки една-единствена дума - моля, -толкова продължителна и чиста, че би издържала до края на времената...
... който може би нямаше да се отлага още дълго.
Защото светът вървеше към своя свършек.
Отново и отново, молейки се отчаяно, Елиза беше принудена да наблюдава какво се случва. Първият път беше още на седем, оттогава го беше сънувала безброй пъти и макар да знаеше какво следва, всеки път се потапяше в този миг на ужас, когато все още можеше да улови надеждата...
... а после тя й биваше отнета.
Н,ъфтеж в синевата. Започваше почти незабележимо: от нещо съвсем дребно, просто леко размиване в небето като водна капка в мастило. Скоро обаче се разрастваше и беше последвано от други.
Небето кървеше и разцъфваше. Фойерверките от цвят се простираха все по-надалече, от хоризонт до хоризонт, следвани от смесване и преливане подобно на калейдоскоп. Небесата... се продънваха. Гледката беше едновременно красива и ужасяваща. Ужасяваща и ужасяваща и ужасяваща во веки веков, амин.
Ето как щеше да дойде свършекът на света. Заради мен. Заради мен. Никога не е имало по-страшно деяние. Във всички времена и в цялата вселена. Аз не заслужавам да живея...
Небето щеше да се продъни и да ги пропусне да минат. Тях. Преследващи, гъмжащи, поглъщащи.
Зверовете идват за вас.
Зверовете.
Елиза побягваше от тях, в съня. Обръщаше се на пети и побягваше, а паниката и вината бяха ненаситни също като ужаса, който идваше подир нея. Незнайно защо, но това ставаше по нейна вина. Тя щеше да го извърши. Тя ще е тази, която ще ги допусне.
Никога. Аз няма никога...
- Какво става, по дяволите?! Тук ли спа?!
Елиза ахна и се събуди и пред нея стоеше Морган, очертан от рамката на вратата, с прясно измита коса, която падаше върху челото му - типична прическа за някоя момчешка банда. Нацупените му устни бяха гнусливо извити. Мили боже, благодарение на съня сега Морган Тот и неговата самодоволна усмивка й се видяха мила картинка. Гледаше я така, сякаш я е сварил да върши нещо крайно неприлично и похотливо, а не да дреме на дивана, напълно облечена.
Елиза седна и изправи гръб. Екранът на лаптопа й беше тъмен. Колко ли време е била отвъд? Тя го затвори и отри устни с опакото на ръката си, отбелязвайки със задоволство, че по тях няма слюнка.
Никакви слюнки, никакви писъци, но усещаше някакво напрежение в гърдите си, което разпозна като зараждащ се писък. Щял е да изригне тук, насред лабораторията, ако Морган не я беше събудил навреме, благословено да е това дребно и противно човече.