Сънища за богове и чудовища

Чувстваше се... незащитена.

Хазаел от едната страна, Акива от другата; те винаги са били нейните братя. В битка, естествено. Обучаваха се тримата заедно още от петгодишни. В моменти на съвършенство се сражаваха като едно тяло с шест ръце, общ разум и гърбовете им никога не оставаха оголени към врага. Но не само в битките - вече го знаеше - двамата й служеха за укритие, изправени като две стени, между които намираше убежище. Случваше се и в моменти като този. Сега, когато Хазаел вече го нямаше, а Акива живееше в някакъв свой свят, тя усещаше как вятърът я брули от всички страни, сякаш всеки момент ще я разпилее на части.

Тя не би се молила за близост. Не би трябвало да се моли и я болеше, че Акива очевидно не се нуждаеше от онова, от което тя имаше нужда. Как можеше да се затвори със собствената си скръб и страдание и да я остави отвън?!

Тя не почука на вратата му, а изопна рамене и продължи нататък. Нито знаеше къде отива, нито я беше грижа. Така или иначе, всичко останало беше просто пълнеж - до секундата, в която ще опре меча в гърдите на чичо си и бавно, много бавно ще го забие.

Нищо не можеше да предотврати това, нито човеците с техните оръжия, нито неистовата тревога на Кару, нито жалбите за мир.

Нищо.

*

Акива не скърбеше. Образите, които го преследваха - трупът на брат му, как Кару се смее заедно с Вълка, - бяха заключени зад девет врати. Сега очите му бяха затворени, а лицето спокойно като при сън без сънища, но той не спеше. Нито пък беше съвсем буден. Намираше се на място, което откри преди години, след Булфинч, докато се възстановяваше от раните, които би трябвало да го умъртвят. Макар да не умря и даже възстанови напълно ръката си, раната в рамото така и не престана да боли, дори за миг, и ето там беше той сега.

Намираше се вътре в болката, на мястото, където твореше магия.

Не сиритхар. Онова беше нещо напълно различно. Всяка друга магия, която правеше целенасочено, той постигаше - или може би намираше - тук. Отначало беше като да минава през някакъв люк към най-тъмните нива на собственото си съзнание, но с течение на времето, колкото по силен ставаше и колкото по-надълбоко проникваше, усещането му за пространство се разшири и той започна да се събужда след това замаян, загубил ориентация, сякаш се завръщаше от някакво далечно място.

Дали правеше магия, или я откриваше? Дали се намираше дълбоко вътре в себе си, или пък се отделяше от себе си? Това не знаеше. Той всъщност нищо не знаеше. Тъй като нямаше никакво обучение, Акива се ръководеше единствено от инстинкта и надеждата, а тази нощ минута по минута, той подлагаше на изпитание и двете.

Точно насред военния съвет идеята проблесна в него внезапно като просветление. И касаеше хамсите.

Не си правеше никакви илюзии за вероятността двете армии да постигнат съгласие в скоро време. Наясно беше, че това ще е проблем, но също така знаеше, че най-добре ще проявят обединената си сила в истински съюз, а не при обикновено разведряване на отношенията. Обединение. Както и да ударят Доминиона - в смесени батальони или поотделно, - щяха да са числено превъзхождани. Но Лираз имаше право: при каквато и да е формация хамсите щяха да обезсилят врага и да помогнат за изравняването на везните. От тях можеше да зависи дали ще победят, или ще бъдат победени.