Сънища за богове и чудовища
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 9789542712435
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сънища за богове и чудовища». Краткое содержание книги:
Но една раса от сияйни воини чула за чудовищата и тръгнала от своя далечен свят на битка с тях. Войната продължила дълго, светлина срещу мрак, и много от воините загинали. Накрая, когато най-сетне победили чудовищата, едва стотина били останали живи...
Историята на Кару и Акива свършва тук. Една приказна история, в която демоните не са толкова страшни, а ангелите не са това, за което ги мислим.
Исса остана смълчана за миг. Все още се намираха в покрайнините на селището, при острия завой на коридора в скалите, след който започваха обиталищата, а пътеката продължаваше чак до „площада“.
- А ако бяха оставили художниците да планират всичко? - нежно попита Исса.
Кару стисна зъби. Даваше си сметка, че не е предложила никакво алтернативно решение на военния съвет. Спомни си подигравката на Лираз: „Защо просто не отидем при Яил и не го помолим да си ходи?“ Де да можеше. Тогава ангелите се прибрали по живо, по здраво у дома и нито един не загинал. Край.
Никакъв шанс обаче.
- Тогава не знам - призна с горчивина и пое с тежки стъпки по коридора. - Спомняш ли си рисунката, която веднъж направих за едно домашно? Трябваше да изобразя представата си за войната.
Исса кимна.
- Добре си я спомням. Дълго я обсъждахме, след като си тръгна.
Тогава Кару беше нарисувала двама мъже със зверски вид, седнали един срещу друг на една маса, а пред всеки от тях имаше огромна паница с... хора. Сгърчени дребни крайници, сгърчени дребни личица. Мъжете бодяха с вилици - всеки в паницата на другия, - освирепели от глад, пъхайки хапка след хапка от хора в зейналите си усти.
- Идеята ми беше, че който пръв изпразни паницата на другия, печели войната. Нарисувах това още преди да разбера за съществуването на Ерец, за войната тук или пък за ролята на Бримстоун в нея.
- Душата ти е помнела всичко - каза Исса. - Дори съзнанието ти да не е знаело.
- Възможно е - допусна Кару. - Все за тази рисунка си мислех по време на военния съвет и какъв е нашият дял във всичко това. Ние мамим. Постоянно пълним паниците, а чудовищата непрекъснато бодат с гигантските вилици вътре - благодарение на нас за тях винаги има ядене. Никога не губим, но и не печелим. Само дето постоянно умираме. Това ли е нашата работа?
- Това правим - поправи я Исса, поставяйки хладната си ръка върху нейната. - Сладко момиче - каза. Толкова беше прелестна, с лице като ренесансова мадона. - Знаеш, че Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб.
В езика на химерите местоимението ти имаше единствено и множествено число и сега Исса използва множественото число. Бримстоун имаше много по-големи надежди за теб, в множествено число.
За теб и Акива. Кару помнеше Бримстоун да й признава - на нейното Мадригал-аз, в тъмничната килия малко преди да я екзекутират - как единственото, което го крепи да си върши работата век след век, е вярата, че така помага на химерите да не изчезнат от лицето на света... „Докато светът не се преправи.“ Сега Кару полека го повтори, като ехо на онова, което той й каза тогава.
- Той самият не можеше да го постигне - каза Исса, също толкова полека. - Както и Войнолюбеца. Тиаго със сигурност никога не би успял. Но ти би могла. - Отново ти в множествено число.
- Не зная как да го постигна - каза тя на Исса, сякаш споделяше с нея ужасна тайна. - Ето ни сега тук, химери и серафими, уж заедно, но не същински. Те все още жадуват да се избият едни други и някой ден може да го направят. Това изобщо не е един нов свят.
- Вслушай се в инстинктите си, сладко момиче.
Кару се изсмя, смехът й излезе треперлив от изтощение.
- Ами ако инстинктът ми подсказва да ида да се наспя и да се събудя чак когато всичко това е приключило? В двата свята отново има ред, порталите са затворени, всеки е от правилната страна, Яил е победен и няма повече война.
Исса само се усмихна.
- Едва ли ще искаш да проспиш всичко това, любима - каза. - Живеем в изключителни времена. - Усмивката й отначало беше угодническа, после стана дяволита. - Или поне ще бъдат, когато ти изнамериш начин да ги направиш такива.
Кару я плесна леко по рамото.
- Страхотно. Благодаря. Изобщо не ме притискаш.
Исса я придърпа в прегръдката си и тази прегръдка беше като хилядите други преди това, които винаги успяваха да й влеят сила - сила, произтичаща от вярата на другите в нея. Бримстоун също й вярваше.
Но дали Акива все още имаше вяра в нея?
Кару изпъна рамене. Почти бяха стигнали „покоите на възкресителя“ - стаите, избрани от Зузана и Мик. През отворената врата зърна зеленикаво проблясване на факлите от скол. Откъм
далечния край на скалната пътека долиташе шумът на войнството и лъхаше на готвене и гозба. Земни зеленчуци, кускус, тънки питки и последните от кльощавите марокански пилета. Миришеше приятно и Кару реши, че не е само загцото умира от глад. Това я наведе на една мисъл.
Вслушай се в инстинктите си? А защо не по-добре в това, което й подсказва стомахът? То не беше някакъв план нлн разрешение на проблема; просто дребна идея. Колкото бебешка стъпка.