Татко

Когато на следващия ден отивам за татко, при мен се втурва главната сестра. Тя е едра жена, която се впуска в подробен преглед на вчерашния ден на сестрите под нейно ръководство, но аз не се поддавам лесно на манипулация. Казвам й да се маха от пътя ми. Всички тези хора мислят само за личните си права.

Тя вика човек от охраната. Обяснявам му какво става. Той кима и се преструва, че слуша. Решаваме проблема заедно. Помага ми да облека татко в пижамата и хавлията му. Събирам останалите му лични вещи в книжна торба. Казвам на главната сестра да побърза с документите за изписване и с инвалидната количка. Охраната ми намига; точно на място за тази работа. Заедно вкарваме инвалидната количка в асансьора. Татко седи, трепери, дърпа се, тегли хавлията си с пръсти. Трудно е да се повярва, че това някога е било нормално човешко същество. Дори пръстите на ръцете и краката му са извити някак навътре, практически стегнати в парализа: главата му виси, сякаш е твърде тежка за врата му. Напомня ми картината, нарисувана от Ван Гог в лудницата, онази с мъжа, който притиска лице в юмруците си, с тази разлика, че татко няма достатъчно контрол да направи дори това.

Тикам количката през паркинга и с усилие го вкарвам в колата. Той изобщо не разбира какво става.

Налага се едва ли не да го пренеса на ръце през вътрешния двор, да изкача онези стъпала и да го внеса в къщата. Той слага единия си крак пред другия, но те не поемат никаква тежест върху себе си; отстрани изглежда като че ли се опитвам да накарам някаква гигантска кукла да върви. Носи старата си пилотска шапка и тя се изкривява на една страна. Той кима и шепне нещо, без да разбира къде всъщност се намира.

Решавам да го облека в дрехите, които обикновено носи вкъщи. Всъщност, той не е болен, само омаломощен. Сигурен съм, че ако възстанови усета за собственото си аз, ще дойде на себе си. Отвеждам го в задната спалня, настанявам го във фотьойл и го обличам. Избирам леки памучни панталони, жилетка и му слагам другата шапка, онази, която му купих за рождения ден.

Той вдига ръка, хваща шапката и я хвърля на пода. После едва не пада от фотьойла, когато се навежда да я вземе. Слагам я отново на главата му. Този път я оставя на мира. Мисля си, че може би това ще подобри кръвообращението и подмлади някои неврони в мозъка му. Хващам се като удавник за сламка.

Завеждам го във всекидневната и му помагам да седне в неговия стол-люлка. За мен е утеха да го видя на този стол след дните, когато бе вързан за стерилното болнично легло. Не знам дали това е добро за него, но е от голямо значение за мен. Държа на външния вид на нещата вероятно твърде много; това е може би причината, поради която съм художник: мога да преработвам нещата, които виждам, така както на мене ми се иска. Надявам се, че ако се държим и живеем като че ли нищо не се е случило, той може отново да се върне в релсите на нормалния живот.

Влизам в кухнята и започвам да приготвям традиционния обяд на родителите ми. Той се състои от запечен сандвич със сирене, десетина бисквити „Риц“ и чаша бира. Снова между кухнята и всекидневната, за да го проверявам. Той си седи, вторачен в стенния часовник над телевизора. Занасям сандвичите във всекидневната и слагам сгъваема масичка между неговия стол и този на мама. Докато тичам напред-назад, татко на няколко пъти се привежда, като че ли се кани да стане, но люлеещият се стол го връща назад. Включвам телевизора и намирам една от техните любими шоупрограми, „Разплаканата Ани“, както ги наричат те. Татко се вторачва в екрана с празен поглед. Привежда се леко напред, протяга ръка, сякаш се опитва да хване нещо във въздуха. Прави това движение няколко пъти, после се отказва.