Татко
- Автор: Уортон Уильям
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Благовеста Дончева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Татко». Краткое содержание книги:
Поставям чашата бира в ръката му. Поглежда я, поглежда мен. Като че ли между нас няма никаква връзка, като че ли не сме от един и същ биологичен вид, камо ли да сме роднини. Виждал съм циркови номера с шимпанзета, обучени да пият от чаши и да се хранят от чинии. Те ми изглеждаха по-близо до човешкия род, отколкото баща ми сега. Той се е вторачил в чашата бира, без да знае какво да прави с нея. Хващам ръката му, с която държи чашата, и бавно я вдигам до устните му; ръцете му са студени и треперят. Леко накланям чашата така, че бирата да се излее в устата му. Част от течността изтича от ъглите на устата му, но все пак той поема малко и преглъща. Смъквам ръката му и изчаквам да видя какво ще направи.
Нищо. Вземам чашата и намествам в ръката му половин сандвич. След това отново сгъвам в лакътя и я придвижвам до устата му, но той не разтваря устни. Челюстите му са здраво стиснати.
Отказвам се и нарязвам сандвича на малки квадратчета; така имам по-голям късмет. Той отваря уста, за да поеме хапките, дъвчи и преглъща. Така успявам да го накарам да изяде половин сандвич. Вкусен е — от онези, които той обича. Опитвам отново с бирата. Този път е по-лесно, но той още не е схванал разликата между ядене и пиене; опитва се да дъвче бирата и едва не отхапва ръба на чашата. Следващия път ще я налея в пластмасова чаша.
По телевизията дават „Сити Хоспитъл“. Това е едно от любимите предавания на родителите ми, но сега нямам никакво желание да го гледам. Татко като че ли не забелязва нищо; очите му следят само движенията и цветовете. Прехвърлям няколко канала, докато откривам шоупрограмата на Дайна Шор. Татко гледа телевизия по начина, по който един нормален човек гледа калейдоскоп. Той следи движението, чува звуците, те му действат успокоително.
Аз не си затварям устата: коментирам предаването по телевизията, говоря каквото ми дойде наум, но той не ми обръща внимание. Обхваща ме безпокойство, търпението не е най-силната ми страна, особено ако нямам поддръжка. Говоря за Джоан, за децата й, за Врон, за нашите деца, за майка; за това, което си спомням за неговата работа. Отговори ми пълна тишина.
През деня татко гледа телевизия спокойно, но вечер нещата се усложняват. Отражението на светлината от цветния екран върху килима създава странно чувство: като че ли човек попада в някакъв нов, нереален свят.
Не съм виждал по-чудноват модел на килим от този във всекидневната на родителите ми. Майка ми го купи с цел да не личи, когато се замърси. Той е многоцветен: червено, зелено, кафяво, оранжево, жълто — и всички тези цветове са пръснати безразборно като малки точици; напомнящи налудничава картина на някой неоимпресионист, но без загатване за образ или фигура.
Играта на светлините от телевизионния екран върху килима пощурява татко. Той непрекъснато се смъква от стола на пода; опипва повърхността или се опитва да хване светлините и сенките.
Коленича до него. Прокарвам моята ръка над килима, казвам му, че няма нищо, опитвам се да го успокоя. На няколко пъти му помагам да седне отново на стола, но той отново се плъзга обратно на пода.
Накрая го оставям на пода; не може да се нарани върху килима. Все пак прави някакви движения и това е за предпочитане — защо да седи отпуснато в стола като някакъв неодушевен предмет. Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима. Вече е нощ и във всичко това има нещо зловещо. Той не издава звук, пълзи и търка с ръка килима. Напомня ми за времето, когато учеше двама ни с Джоан как да излъскваме дребни монети. За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за подобно нещо. Седя в тъмното, докато той пълзи наоколо в тишината на къщата и се чувствам като попаднал в свят, населен с призраци. Знам, че трябва да приготвя вечеря, но не мога да помръдна. При внезапен звук или смяна на светлината от екрана, той отскача назад и се присвива, сякаш за да се предпази от удар, и сяда. Това е първобитният човек — човекът, преди да се изправи на двата си крака. Всяка промяна в обкръжението му го изпълва с ужас, той няма обяснение на това, което става около него. Като че ли идва от някаква друга планета: този свят тук, на Земята, му е абсолютно непознат. Погледнете го само — възрастен човек, който не може да координира движенията си. Интелектът му е изчезнал. Затворил се е в себе си.