Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Джек се пресегна и взе ножа.

— Въпросът е откъде знаят кой съм, и как са разбрали, че съм тук, след като току-що бяхме пристигнали. И откъде са научили за бойния костюм.

— Той знаеше за костюма? — в стаята се възцари напрежение, когато Пунум неочаквано се надигна.

— Дори поиска да го види.

— И ти му го показа?

Джек сви рамене.

— Не виждах причини да не го правя.

Пурпурния се отпусна уморено.

— Току-що се разделихме със скритото си оръжие — той стискаше юмруци. — Проклятие! Да знаех само кой е издал информацията. Скал винаги знае кои конци да дърпа. Как си тръгна?

— С моторница, надолу по реката.

Пурпурния махна на Амбър.

— Не си прави труда да разопаковаш. Тази вечер ще ви преместим.

— Не — поклатиха глави Амбър и Джек.

Пурпурния ги изгледа учудено.

— Но той знае къде се намирате. Настоявам да ви преместим, заради собствената ви безопасност!

— Открил е веднъж, ще го разбере и втори път. Освен това, ако останем тук, ще знаем, че рано или късно трябва да го очакваме. И той ще знае, че сме нащрек.

Пурпурния подсвирна от изненада, сетне се усмихна.

— Какво пък, добре, Джек. Ще играем по твоите правила. Но Амбър…

— Амбър знае как да се грижи за себе си. Повярвай ми — увери го Джек.

— Щом така казваш. В такъв случай ние си тръгваме. — Надигна се и погледна очаквателно към своя спътник. — Ще пратя лодка да те вземе утре за инструктажа.

— Разбрано — рече Сторм и затвори вратата зад тях.

Амбър почака, докато отвън се чу воят на двигателя на моторницата, после попита:

— Какво има?

— Нищо.

— Нещо не е наред. Виждам го в очите ти.

Джек се усмихна пресилено.

— И да е така, не мога да кажа точно какво е. Я по-добре да проверим дали в хладилника има нещо друго, освен бира.

Амбър погледна към мрачината зад прозореца.

— Продължава да вали — отбеляза.

— Почакай до утре.

Тя го последва в кухнята, където бяха приели първо жизнерадостния Скал, а сетне и Пурпурния и Пунум. Взе кърпа и избърса мокрите петна, след това погледна към тавана, сякаш се безпокоеше, че няма да издържи на пороя отвън.

— Не се ли безпокоиш, че издаде тайното си оръжие? — попита го, докато слагаше храна на масата. Навън неусетно бе настъпила черна и непрогледна нощ. Нищо общо с неоновите светлини на малтенските улици, по които бе израсла.

— Не — отвърна Джек. — Всъщност посещението на Скал може да ни е от полза. Той си тръгна с твърдото убеждение, че костюмът е крайно неподходящ за действия в мочурище.

— Прав е. Сигурно ще затънеш до задника — засмя се тя.

— Има нещо такова. Никога не съм го използвал на терен като тукашния, но имахме подобни тренировки по време на началното обучение. Ала Скал не знае още нещо — ако се наложи, мога да се държа като туземците.