Момичето от Дания
- Автор: Еберсхоф Дейвид
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-233-6
- Переводчик: Катя Перчинкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Момичето от Дания». Краткое содержание книги:
– А да ви призная, аз съм на същото мнение. – Разказа му за роклите, за жълтите обувки, за специално скроените комбинезони; спомена за посещенията на Айнар в къпалнята край Сена, за пазаруването на дрехи, за Хенрик, Ханс и няколкото други мъже, по които Лили се бе увличала, за разочарованията. Накрая рече:
– Лили е много красива.
– Тези мъже... Ханс... случвало ли се е нещо повече с тях?
– Не. – Помисли си за Ханс, който в момента вероятно окачваше портрета с камелията в галерията. Рядко се случваше, но неизменно оставаше разочарована, когато Ханс се отбиваше в ателието, потриваше брадичка и отказваше някоя картина. "Не е достатъчно добра", казваше той два-три пъти годишно и Грета толкова се стъписваше, че не успяваше да помръдне, за да го изпрати до вратата. Понякога се чудеше дали от подобно смазващо разочарование няма и известна полза.
Анна ѝ бе споменала за доктора. Един ден ѝ рече:
– Не трябва ли да отиде на лекар? – докато двете бяха в ма-газина за рамки през няколко сгради от хотела на Оскар Уайлд. Вътре имаше кошове със стари рамки, някои от които тежаха повече от петдесет килограма. Прахът полепваше по полите им. –Тревожа се за него.
– Разказах ти какво се случи с доктор Хекслер в Дания. Не знам дали ще понесе още един преглед. Страхувам се да не се срине.
– Но не се ли притесняваш поне малко? Изглежда много болен. Толкова е отслабнал. Понякога ми прилича на призрак.
Грета се замисли. Айнар наистина изглеждаше блед, под очите му имаше тъмни кръгове. Кожата му бе станала почти про- зрачна. Забелязваше го, но това ли я тревожеше най-много? А и кървенето, което се появяваше редовно вече четири години. Бе свикнала с трансформациите. Да, Айнар като че ли бе непрестанен процес на трансформация, сякаш промените – загадъчната кръв, хлътналите бузи, незадоволените копнежи никога нямаше да свършат, нямаше да имат край. Но като се замислеше, всички се променяха. Всеки човек непрекъснато се преобразяваше в нещо ново, нали? В един кош с вързан на верижка капак Грета намери идеалната позлатена рамка за най-новия портрет на Лили.
– Ако познаваш някой подходящ лекар – каза тя на Анна, може би наистина трябва да поговоря с него. Най-малкото няма да навреди, нали?
Професор Болк каза:
– Бих искал да прегледам съпруга ви.
Това напомни на Грета за Хекслер и за тракащия му рентгенов апарат. Запита се дали Айнар ще ѝ позволи да го заведе при друг доктор.
Професор Болк пийна кафе. И извади от джоба си бележник.
– Не смятам, че съпругът ви е луд – каза той. – Убеден съм, че други лекари ще заявят точно това. Аз обаче не съм на също мнение.
В хола на Анна бе окачен един от портретите на Лили, на който тя седеше на пейка в парка. Зад нея двама мъже разговаряха с шапки в ръце. Картината висеше над шкаф със снимки в сребърни рамки на Анна – в костюми, след представления с приятели. Грета бе нарисувала портрета в парка миналата година, когато Лили идваше в апартамента и оставаше по три седмици, след което изчезваше за шест, а Грета свикваше все повече да работи и живее без съпруга си. За известно време миналата година, когато той разговаряше с нея само като Лили, дори Грета си бе помислила, че напълно е полудял. На моменти приличаше на изпаднал в транс: зениците му толкова се разширяваха, че виждаше отражението си в очите му.
– Виждал съм и друг мъж като него – продължи професор Болк. – Кондуктор. Млад, красив, дори по-хубав от жена, слаб, блед, разбира се, с елегантна походка. Нервен младеж, но как да го виним при това положение. Когато дойде на преглед, първото, което забелязах, бе – как иначе, набиваше се на очи, – че има по-големи гърди от много девойки. По това време вече бе започнал да се нарича Зиглинде. Чудна работа. Един ден дойде в клиниката, но другите лекари отказаха да приемат мъж в Женската болница. Дори не поискаха да го прегледат. Но аз се съгласих и един следобед – никога няма да го забравя – открих, че той е едновременно и от мъжки, и от женски пол.
Грета си помисли каква ли ужасяваща гледка е представлявало онова, което е висяло безжизнено като отпуснатата кожа на старец между краката на мъжа.
– Какво му казахте? – попита тя.
Вятърът развя завесите и отвън долетяха виковете на момчета, играещи тенис; след малко майка им ги повика да се прибират.
– Казах, че ще му помогна. Казах, че ще му помогна да направи избора си.
Частичка от Грета понечи да попита "Какъв избор?". Имаше чувството, че едновременно знае и не знае отговора. Защото дори тя, която често си мислеше "Ех, ако Айнар можеше да избере какъв иска да бъде...", дори тя не можеше да си представи, че е възможно такъв избор да бъде направен. Седнала на дивана със златните крака, се замисли за Айнар, който в някои отношения вече изобщо не съществуваше. Сякаш някой вече бе направил избора вместо него.