Момичето от Дания

Излезе от станцията в Паси, където ѝ се стори по-прохладно. Подухваше ветрец и носеше аромата на прясно окосена трева, както и пръски от някакъв фонтан. Наблизо се чуваше тупането на топка за тенис върху червен корт, а някой недалеч тупаше килим.

Блокът бе преустроена вила от черен гранит с медни орнаменти. Полукръглата алея отпред бе изцапана с петна от моторно масло, а от двете ѝ страни като стражи се издигаха под- кастрени розови храсти. Входната врата бе от ковано желязо със стъклени прозорчета. Над нея имаше тераса с отворена врата и развяващо се перде. Грета чу женски смях, последван от мъжки.

Анна бе наела апартамента на втория етаж. Три вечери в седмицата участваше в "Кармен" в Пале Гарние, а след пред- ставление се отбиваше за късна вечеря в "Пруние". Напоследък все повтаряше, че повече няма да се върне в Копенхаген.

– Там всичко е твърде подредено – заявяваше с длан върху гърдите.

Анна ѝ отвори. Русата ѝ коса бе прибрана на стегнат кок на тила. По гърлото ѝ в гънките от тлъстина се бяха образували кафяви линии. Носеше масивен пръстен с голям рубин във формата на избухваща звезда. Прочула се бе в оперните среди; кльощави млади мъже с хлътнали очи ѝ изпращаха скъпоценни камъни, джинджифилови сладки и картички с пламенни послания.

 Холът ѝ бе малък, с канапе със златни крака и бродирани възглавници. В малка ваза бяха натопени тигрови лилии с прорязани от зелени жилки цветове. Прислужница с черна униформа им сервира лимонада и ликьор. Зад фотьойла стоеше висок, странно облечен мъж с тъмен шлифер.

– Това е професор Болк – представи го Анна.

– Досетих се – отвърна Грета. – Не ви ли е топло?

– Професор Алфред Болк. – Мъжът ѝ подаде ръка. – Не знам защо, но винаги ми е студено – сви рамене той. Сините му очи бяха тъмни и изпъстрени със златисти петънца. Косата му бе с цвета на качествено светло дърво и пригладена назад с масло. Носеше синя копринена вратовръзка с ромбовиден възел. Визитните си картички държеше в сребърна кутийка. Живееше в Дрезден, където завеждаше Общинската женска болница.

Прислужницата поднесе на професор Болк кафе с лед.

– Не мога да ям лимони – обясни той и вдигна чашата си. От отворената врата на терасата полъхваше вятър и Грета седна на дивана до професора, който ѝ се усмихна любезно. Вероятно трябваше да изчака той да започне с въпросите, но изведнъж ѝ се прииска просто да разкаже на някого за Лили и Айнар.

– Става въпрос за съпруга ми – започна тя.

– Да, разбрах, че има момиче на име Лили.

Значи знаеше. В първия момент Грета нямаше представа какво да каже. Откъде да започне? Какво бе дало началото – онзи ден преди четири години, когато го помоли да пробва обувките на Анна ли? Или нещо друго?

– Той е убеден, че вътрешно е жена – рече накрая тя.

Професорът си пое въздух и кимна.